Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Благодаря ти — отвърна му Шалан. — Нека един от тях събере костите в торбичка. Аз ще се оправя с тях.
Тя наистина ли каза това?
Вата кимна отсечено, сякаш беше очаквал този отговор.
— Някои от хората са притеснени, понеже сме твърде близо до военните лагери.
— Все още ли смяташ, че не мога да удържа обещанието, което им дадох?
Той даже се усмихна.
— Не. Мисля, че ме убедихте, Сиятелна.
— Тогава?
— Ще ги уверя — рече той.
— Отлично.
Разделиха се и Шалан тръгна за Макоб. Когато го откри, брадатият стар керванджия ѝ се поклони с много повече уважение, отколкото бе показвал по-рано. Вече беше чул за Меча.
— Ще ми трябва един от хората ти, за да изтърчи до военните лагери и да ми намери паланкин — рече Шалан. — Понастоящем е невъзможно да изпратя някого от войниците си.
Не искаше да рискува те да бъдат разпознати и арестувани.
— Разбира се — с неестествен глас ѝ отвърна Макоб. — Цената ще бъде…
Тя го изгледа остро.
— … заплатена от собствената ми кесия, като благодарност към Вас за безопасното пристигане.
Макоб особено натърти думата безопасно, все едно стойността ѝ в изречението бе съмнителна.
— А цената на мълчанието ти? — попита Шалан.
— Мълчанието ми винаги може да бъде обезпечено, Сиятелна — отвърна той. — И не моите устни трябва да Ви притесняват.
Достатъчно вярно.
Той се покатери във фургона си.
— Един от моите хора ще отърчи напред и ще изпратим паланкина за Вас. С това си вземам сбогом с Вас. Надявам се, Сиятелна, не ще е обидно да кажа, дето се надявам да не се виждаме повече.
— В това отношение възгледите ни съвпадат.
Той ѝ кимна и потупа чула си. Фургонът се затъркаля нататък.
— Слушах ги миналата нощ — оживено забръмча Шарка от гърба на роклята ѝ. — Несъществуването наистина ли е толкова вълнуваща човеците идея?
— Говореха си за смъртта, нали? — попита Шалан.
— Не спряха да се питат дали няма „да дойдеш за тях“. Разбирам, че несъществуването не е нещо, което да бъде очаквано с радост, но те не престанаха да говорят за него. Наистина омайващо.
— Е, Шарка, дръж си ушите отворени. Подозирам, че този ден тепърва ще става по-интересен.
Тя се върна към шатрата.
— Ала аз нямам уши — отвърна той. — Ах, да. Метафора? Толкова превъзходни лъжи. Ще запомня този израз.
Алетските военни лагери бяха толкова повече от очакваното от Шалан. Десет подредени в редичка стегнати града; всеки изпущаше дима от хиляди огньове. През стените им — ръбовете на кратерите — влизаха и излизаха потоци от кервани. Във всеки лагер стотици развяти знамена прогласяваха присъствието на високопоставени светлооки.
Докато паланкинът я сваляше по склона, тя беше наистина смаяна от броя на населението. Отче на Бурите! Някога бе смятала провинциалния панаир върху бащините си земи за голямо сборище. Колко усти за хранене имаше там долу? Колко вода им трябваше от всяка буря?
Паланкинът ѝ се наклони. Бе изоставила фургона — чулите бяха собственост на Макоб. Щеше да опита да продаде возилото, ако по-късно хората ѝ го откриеха на мястото му, щом ги изпратеше. Засега се возеше на паланкина, носен от парши под бдителния поглед на светлоокия — негов собственик, който го даде под наем. Той се носеше пред тях. На Шалан не ѝ убягна иронията да бъде превозвана от Пустоносни при влизането си в становете.
Зад носилката вървяха Вата, нейните осемнадесет стражи и петимата роби, които мъкнеха сандъците. Беше ги облякла в обуща и дрехи от търговците, но месеците робство не могат да бъдат скрити с нови одежди — а и войниците не бяха много по-добре. Техните дрехи са били изпирани само при някоя буря, а това бе повече плацикане, отколкото пране. Именно заради полъха откъм тях Шалан ги остави да вървят зад паланкина ѝ.
Надяваше се тя да не е толкова зле. Имаше парфюма на Тин, но знатните алети предпочитаха честата баня и свежото ухание — част от мъдростта на Вестителите. Нека и слугата, и Сияйният господар се мият с бурята, та да отблъсват духчетата на разложението и да пречистват тялото.
Тя стори възможното с няколко ведра вода, но не разполагаше с разкоша да спре и да се приготви по-подобаващо. Трябваше ѝ покровителството на Върховния принц и то бързо. Щом пристигна, трудността на задачата ѝ отново я порази — открий какво е търсила Ясна в Пустите равнини; използвай сведенията, за да убедиш знатните алети да вземат мерки срещу паршите; проследи хората, с които се е срещала Тин, и… да направи какво? Да ги измами някак? Да разбере какво знаят за Уритиру, да отвлече вниманието им от братята ѝ, а може би и да намери начин да им върне за това, което са сторили на Ясна?