Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Но завръщането на убиеца… О, Отче на Бурите. Ако отнесеше Далинар, както направи с Гавилар…
— Дайте знак — обърна се тя към ардентите. — Проверили сме всичко повече пъти, отколкото има полза.
Ардентите кимнаха и писаха по далекосъобщителя на работниците долу. Навани ядосано отбеляза, че на инженерната площадка се е донесла фигура в синя Броня, с шлем под мишница и рошава копа руси, изпъстрени с черно коси. Стражата трябваше да не допуска хора, но забраната не бе в сила за наследника на Върховния принц. Е, Адолин щеше да се усети да се държи на разстояние. Надяваше се да се усети.
Обърна се към дървената кула. Ардентите на върха бяха задействали фабриалите, слизаха по страничните стълби и издърпваха резетата. Щом слязоха, работниците внимателно изтеглиха кулата на колелцата ѝ. Тази кула бе единственото нещо, което държеше платформата на мястото ѝ. Без нея тя щеше да падне.
Ала остана на мястото си — невъзможно, но висеше във въздуха. Дъхът на Навани спря. Със земята я свързваха само две макари и въжета, но те не крепяха нищо. Сега дебелата квадратна маса дърво се рееше във въздуха без нищо да я поддържа.
Ардентите около Навани замърмориха напрегнато. А сега и истинското изпитание. Навани махна, хората в ниското завъртяха ръчките на макарите и задърпаха надолу летящата дървена площадка. Площадката на стрелците наблизо се разтресе, заклати се, после започна да се издига във въздуха, като се движеше точно обратно на платформата.
— Работи! — възкликна Рушу.
— Това поклащане не ми харесва — рече Фалилар. Старият ардент и инженер почеса брадата си. — Издигането трябва да бъде по-плавно.
— Не пада — възрази Навани. — Аз го виждам така.
— Ако ветровете го позволяваха, бих отишла там горе — каза Рушу и вдигна далекоглед. — Не мога да видя дори и искрица от скъпоценните камъни. Ами ако се напукват?
— Тогава някак ще го установим — отвърна Навани, макар че в действителност не би имала нищо против лично да застане на върха на издигащата се площадка. Далинар щеше да получи сърдечен пристъп, ако научеше, че тя върши нещо такова. Беше мил мъж, но малко нещо твърде грижовен. Донякъде както бурите са малко нещо ветровити.
Площадката се заклатушка нагоре. Правеше го, все едно я дърпаха, при все че изобщо нямаше опора. Най-накрая се издигна. Дървеният квадрат, който висеше във въздуха, вече беше опрял земята и го бяха привързали. Кръглата площадка пък висеше във въздуха, леко килната.
И не падна.
Адолин изтропа по стълбите до наблюдателната площадка — цялото построение загърмя и се раздруса от Бронята му. Когато стигна до нея, останалите учени си говореха и ожесточено дращеха по бележките си. Около тях се бяха надигнали мънички духчета на логиката във вид на буреносни облачета.
Беше подействало. Най-накрая.
— Ей — поздрави Адолин, — тази платформа лети ли?
— А ти едва сега ли го забелязваш, скъпи? — попита го Навани.
Той се почеса по главата.
— Бях разсеян, лельо. Хм. Това… Това наистина е необичайно.
Изглеждаше разтревожен.
— Какво? — попита го Навани.
— То е, искам да кажа, като…
Той. Убиецът, който — според Адолин и Далинар — някак си беше заповядвал на духчетата на притеглянето.
Навани погледна към учените.
— Защо не слезете долу и не ги накарате да свалят платформата? Можете да прегледате скъпоценните камъни и да видите дали няма някой счупен.
Останалите го възприеха като нареждане да се отдалечат и оживено слязоха по стълбите, но Рушу — милата Рушу — остана.
— О! — възкликна тя. — Ще бъде по-добре да наблюдавам оттук, в случай че…
— Аз желая да говоря с племенника си. Насаме, ако обичаш.
Понякога при работата с учените човек трябваше да бъде малко рязък.
Рушу се изчерви, поклони се и забързано се отдалечи. Адолин пристъпи към парапета. Трудно беше да не се усещаш незначителна до мъж в Броня, и когато той се опря, на нея ѝ се стори, че може да чуе как дървото простенва от силата на хватката му. Можеше да счупи парапета, без да се замисля.
Аз ще измисля как да постигна повече с това, рече си тя. Не беше воин, ала може би бе в състояние да стори нещо в защита на семейството си. Колкото повече разбираше тайните на технологията и силата на затворените в скъпоценни камъни духчета, толкова се доближаваше до намирането на търсеното от нея.