Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Глава XX

Знакът на долара

Тя стоеше до прозореца на влака с отметната назад глава, неподвижна, имаше желание никога да не й се налага да мърда отново. Телеграфните стълбове профучаваха покрай прозореца, но влакът изглеждаше изгубен в празнотата — между кафявата линия на прерията и солидната маса на ръждивите, сивеещи облаци. Сумракът източваше небето през раната на залеза — изглеждаше като угасването на анемично тяло, от което изтичат последните капки кръв и светлина. Влакът се движеше на запад, сякаш преследваше потъващите лъчи и щеше тихо да изчезне от света. Тя седеше неподвижно, без желание да се съпротивлява на това.

Щеше й се да не чува звука от колелетата. Те потропваха равномерно, всяко четвърто тракане беше по-силно, и й се струваше, че сред бързия тропот на някакво безполезно бягство на стадо животни ритъмът на силните удари беше като стъпките на противник, който се движи към някаква неумолима цел.

Никога преди не беше изпитвала такова предчувствие при гледката на прерията — чувство, че релсите са само една слаба нишка, опъната в огромна празнота, като износен нерв, готов да се скъса. Никога не беше очаквала, че тъкмо тя, която се беше чувствала като движещата сила на влака, сега ще иска — като дете или като дивак — влакът да се движи, да не спира, да я закара навреме, и то ще го иска не като волеви акт, а като молба към мрачната неизвестност.

Мислеше си каква промяна беше настъпила само за един месец. Беше го видяла по лицата на хората по гарите. Железничарите, стрелочниците, майсторите, които винаги я бяха поздравявали навсякъде по линията, а бодрите им усмивки изразяваха гордост, че знаят коя е, сега я гледаха с каменни изражения, извръщаха се, с уморени и затворени лица.