Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Скоро видя две малки групи — едната от драгуни, другата от германци с черни униформи. Вървяха в една и съща посока и той тръгна след тях. Предположи, че отиват на същото място, където бе отишъл Бленхайм.
Но защо никой не го търсеше? И защо никой не търсеше господин Грей? Грей беше правил нещо с химическите машини, със съдържанието на тръбите… и никой от войниците сякаш не го беше еня. Дали Грей не вършеше нещо за Розамунд, нещо, за което никой от останалите не знаеше? Някаква тайна задача? Това можеше ли да означава разцепление в Кликата? Не беше изненадан — щеше да се изненада от обратното, но това обясняваше защо никой не е тръгнал да го търси. Освен това значеше, че без да иска, Чан е развалил кроежите на Розамунд. Тя щеше да знае само, че Грей не се е върнал, но не и защо и — усмихна се, като си го представи — щеше да бъде обзета от съмнение и тревога. Ами ако графът или Сонк бяха сварили нейния човек? На мига щяха да разберат, че е искала да ги предаде. Той се усмихна, като си представи безпокойството й.
Върна мислите си към голямата зала и си спомни терасите с килии, откъдето затворниците — или зрителите — можеха да гледат какво става долу, където предполагаше, че ще намери Селесте. Прецени колко се е изкачвал — този ред килии трябваше да е на този етаж… но как да го намери? Скритата зад завесата ниша така небрежно криеше входа за витата стълба… вратата за килиите можеше да е скрита по същия елементарен начин. Дали не я бе подминал? Забърза по коридора, отваряше всяка врата от вътрешната страна и надничаше в задънени ъгли, не намери нищо и скоро започна да му се струва, че просто си губи времето. Трябваше да последва войниците и Бленхайм — те сигурно щяха да охраняват графа и церемонията? А беше възможно и Селесте да е с тях. Щеше да търси още минута и после щеше да ги догони. Минутата мина, после още пет, но Чан все не можеше да се откъсне от това, което смяташе за правилния път, и се втурваше в една стая след друга. Целият етаж изглеждаше пуст. Той плю небрежно на светлия полиран под и потрепери при вида на алената храчка. После зави зад поредния ъгъл, който не беше по пътя му. Къде беше? Вдигна очи.
Въздъхна. Беше идиот.
Намираше се в някаква работна стая с много маси и пейки, рафтове с буркани и бутилки, голям хаван с чукало, четки, кофи, големи маси, чиито плотове бяха наранени от изгаряния, свещи и фенери и няколко големи огледала на поставки — за да отразяват светлина? — и навсякъде опънати платна с различни размери.
Беше в ателието на художник. Беше в ателието на Оскар Вайланд.
Нямаше как да сбърка кой е авторът на картините, защото те носеха същия поразителен почерк, мрачни цветове и обезпокоителни композиции. Влезе в стаята с трепет, все едно влизаше в гробница… Оскар Вайланд беше мъртъв… това негови творби ли бяха — още спасени от Париж? Нима Робърт Вандаариф бе решил да събере цялото творчество на художника? Въпреки всички четки и бутилки никоя от картините не изглеждаше недовършена, но художникът все едно беше жив и работеше. Да не би някой друг да реставрираше и почистваше платната по нареждане на Вандаариф? Чан импулсивно отиде до един малък портрет на една от масите — жена с маска, железен нашийник и блестяща корона — и го обърна. На обратната страна бяха надраскани, както бе описал Свенсон, алхимически символи и нещо подобно на математически формули. Опита се да намери подпис или дата, но не можа. Остави картината и видя в другия край на стаята голяма картина, не подпряна, а окачена, долният й край беше на нивото на пода — портрет в естествен ръст на самия Робърт Вандаариф. Великият мъж стоеше до голям назъбен парапет на кула от тъмен камък, зад него се издигаше странна червена планина, а зад нея бе ясното синьо небе (на Чан му заприличаха на плоски театрални декори). Стискаше в едната си ръка подвързана книга, а в другата — два големи метални ключа. Кога ли беше нарисувана? Вандаариф бе познавал художника лично, което значеше, че е замесен поне от времето на смъртта на Вайланд.
Но сега, докато стоеше сред толкова много от тревожещите творби на художника, на Чан му бе трудно да повярва, че е мъртъв, толкова настойчива беше атмосферата на знание, на намек, на тържествуваща заплаха. Пак погледна портрета на Вандаариф и видя, че е окачен по-ниско от околните картини. Отиде, свали го от куката и го остави не особено внимателно настрани. Поклати глава колко е очевидно. Зад картината имаше ниша и три каменни стъпала, които водеха към някаква врата.