Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Няма от какво да се боят — настоявам. — Нека ви направя едно предложение. Какво ще кажете, ако кралицата се съгласи да остави армията извън града? Тогава можете да пуснете кралското семейство да влезе, заедно със свитата му. Кралят и кралицата трябва да бъдат на сигурно място в Тауър. Не можете да им откажете това.
Той се обръща към старшите съветници и те се съвещават шепнешком.
— Моля за това от името на краля на Англия — казвам. — Всички вие сте дали клетва да му бъдете верни. Сега той моли да го допуснете в неговия град.
— Ако кралят приеме да гарантира безопасността ни — обръща се кметът към мен — ще приемем краля и кралското семейство и тяхното домакинство. Но не и шотландците. А кралят и кралицата трябва да обещаят, че шотландците ще останат извън стените на града и че градът няма да бъде претършуван и опустошен. Четирима от нас ще ви придружат, за да кажат това на кралицата.
Антъни, който е стоял зад мен, сковано неподвижен като всеки командир, безмълвен, докато аз си върша работата, присвива ръце в шепи, за да улови стъпалото ми, и ми помага да се кача на седлото. Държи коня ми, докато кметът се приближава, за да размени с мен няколко тихи думи. Навеждам се да го чуя.
— Спря ли да плаче бедният крал? — пита той. — Когато живееше тук под опеката на Йоркския херцог, плачеше през цялото време. Отиде в Уестминстърското абатство и сам отмери място за гробницата си. Казват, че никога не се усмихвал, а плачел през цялото време като тъжно дете.
— Той е щастлив с кралицата и със сина си — казвам въздържано, като прикривам смущението си при тези негови думи. — Вече е силен и издава заповеди. — Не казвам, че заповедта беше да се сложи край на плячкосването на абатството и на градчето Сейнт Олбънс, и че изобщо нямаше резултат.
— Благодаря ви, че дойдохте тук днес, ваша светлост — казва той, като отстъпва назад.
— Бог да благослови хубавата херцогиня! — провиква се някой от тълпата.
Усмихвам се и вдигам ръка.
— Спомням си, когато бяхте най-красивата жена в Англия — казва една жена от сенките под портата.
Свивам рамене.
— Всъщност, мисля, че сега такава е дъщеря ми — казвам.
— Е, Бог да благослови хубавото ѝ лице, доведете я в Лондон, за да можем всички да я видим — шегува се някой.
Антъни се мята на седлото и дава заповед, четиримата градски съветници се подреждат зад мен и херцогинята на Бъкингам, и заедно се отправяме на север да съобщим на кралицата, че гражданите ще ги пуснат да влязат, но никога няма да приемат нейната армия.
Намираме кралицата заедно с кралското домакинство, вече напреднали до Барнет — само на единайсет мили северно от Лондон, опасно близо, както отбелязват придружаващите ни градски съветници. Тя е подбрала внимателно войската, която настъпва заедно с нея; най-ужасните грабители от севера са оставени на известно разстояние, в Дънстейбъл, където се забавляват, като опустошават града.
— Половината от тях просто дезертираха — казва ми Ричард мрачно, докато отиваме към залата за аудиенции на кралицата. — Не можеш да ги виниш. Не можехме да ги изхраним, а тя каза направо, че никога няма да им плати. Омръзна им да чакат да влязат в Лондон и си отидоха у дома. Бог да е на помощ на селата, които се намират на пътя им.
Кралицата нарежда градските съветници, херцогинята и аз да се върнем в Лондон и да настояваме за влизането на кралското семейство със свита от четиристотин души.
— Това е всичко! — казва ми раздразнено тя. — Със сигурност можеш да ги накараш да ме пуснат да вляза със свита, която Йоркският херцог би сметнал за нищожна!
Яздим начело на личната гвардия на краля и кралицата, и стигаме до Олдгейт, където отново ни посреща кметът.
— Ваша светлост, не мога да ви пусна да влезете — казва той, оглеждайки притеснено гвардията, строена в редици зад мен, с Ричард начело. — Бих го сторил, ако зависеше от мен, но гражданите на Лондон не желаят да допуснат войниците на кралицата по своите улици.
— Това не са северняците — изтъквам убедително. — Вижте, те носят ливреята на лордовете на Ланкастър, това са хора, които често са влизали в града. Вижте, те са командвани от съпруга ми, когото вие познавате добре. Можете да им се доверите, можете да имате доверие на кралицата, когато е дала дума. И са само четиристотин на брой.
Кметът поглежда надолу към калдъръма под краката си, нагоре към небето над нас, към мъжете зад мен, навсякъде, но не и към мен.
— Истината е — казва той най-сетне, — че гражданите не искат тук кралицата, нито краля, нито принца. Не искат никого от тях. Без значение дали са се заклели да влязат с мир, или не.