Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Поглеждам към двора на конюшнята, където кавалерийските коне клюмат с глави над яслите. Един от тях трябва да е конят на Джон Грей, без своя ездач, сега и завинаги.
— Мога да отида сега — казвам.
Той кимва. Довеждат ми отпочинал кон, Ричард ми помага да се кача на седлото. Вратата на абатството зад нас се отваря и кралицата излиза.
— Знаех, че ще отидеш заради мен — казва ми тя с най-сладката си усмивка. — Съгласи се на всичко заради мен. Трябва да влезем в Лондон, преди Едуард да стигне там.
— Ще направя каквото мога — казвам. — Как е негова светлост днес?
Тя кимва към абатството.
— Моли се — казва. — Ако войните се печелеха чрез молитви, щяхме да сме спечелили сто пъти. И виж дали можеш да ги накараш да ни изпратят някаква храна. Не мога да издържам една армия чрез грабежи. — Тя поглежда Ричард: — Издадох заповеди, но офицерите не могат да командват войниците.
— И сам дяволът от ада не може да ги командва — казва Ричард мрачно. Слага ръка на коляното ми и ме поглежда. Ще те чакам — обещава. — Антъни ще води стражата ти. Ще бъдеш в безопасност.
Хвърлям поглед към Антъни, който се качва на седлото. Той усмихнато ми отдава чест.
— Хайде тогава — казвам. Антъни изкрещява някаква заповед на стражите ни, и ние потегляме от вътрешния двор на абатството, на юг надолу по пътя към Лондон.
Срещаме се с Ан, херцогинята на Бъкингам, и малката ѝ свита, на няколко мили от Сити. Усмихвам се на херцогинята, а тя ми кимва — леко тръсване на глава, което ми показва, че ѝ е трудно да повярва, че молим да позволят на кралското семейство да влезе в своя град. Тя е изгубила един син в тази война, набразденото ѝ от бръчки лице е изнурено. Тя тръгва начело към Бишъпсгейт, където кметът и градските съветници излизат да ни посрещнат. Те не искат да ни допуснат да влезем, не ни пускат дори да прекрачим прага. Херцогинята седи изправена на коня си, с лице като буреносен облак, но аз слизам и кметът ми целува ръка, а градските съветници свалят шапки и свеждат глави, докато аз им се усмихвам. Зад тях виждам лондонските търговци и първенците на града: това са мъжете, които трябва да убедя.
Казвам им, че кралят и кралицата, кралското семейство на Англия със своя син, принца, искат да влязат в собствения си дом, в собствения си град. Нима тези мъже ще откажат на собствения си миропомазан крал правото да седи на собствения си престол или да спи в собственото си легло?
Виждам ги как си шушукат. Чувството за владение над един имот е силен аргумент за тези мъже, които са се трудили така усърдно да се сдобият с красивите си къщи. Нима на принца ще бъде отказано правото да се разхожда в бащината си градина?
— Родният му баща се отрече от него! — провиква се някой отзад. — Крал Хенри не е спал в собственото си легло, нито е седял в собствения си престол, откакто предаде всичко на Йоркския херцог! А кралицата си плю на петите. Те предадоха двореца си, не ние. Сами са си виновни, че не са си у дома.
Заговарям отново, като се обръщам към кмета, но говоря достатъчно ясно, за да могат да ме чуят отвъд каменната арка на портата, на улиците оттатък. Казвам, че жените от града сигурно разбират, че кралицата трябва да бъде допусната да отгледа принца в собствения си дворец; една жена има право на собствен дом. Че кралят трябва да бъде господар в собствения си дом.
При споменаването на краля някой се изсмива и подвиква пиперлива шега от рода на това, че кралят никога не е бил господар в собствения си дом, а вероятно — не е бил господар и в собственото си ложе. Виждам, че месеците управление на Йорк са оставили у тях убеждението, че кралят е немощен, че е негоден да управлява, както казваха лордовете на Йорк.
— Готов съм да изпратя на армията на кралицата нужната храна — казва ми тихо кметът на Лондон. — Моля, уверете нейна светлост в това. Бях подготвил каруците за тръгване, но гражданите ме спряха. Много се страхуват от шотландците в нейната армия. Онова, което научаваме, е ужасяващо. Накратко, те отказват да ги пуснат да влязат, а на мен не позволяват да изпратя припаси.
— Хората напускат града — казва ми един градски съветник, като излиза напред. — Затварят къщите си и заминават за Франция, а тя е едва в Сейнт Олбънс. Никой няма да остане в Лондон, ако тя се приближи още. Херцогинята на Йорк изпрати момчетата си Джордж и Ричард във Фландрия, за да ги опази, същата херцогиня, която ѝ се предаде веднъж преди! Сега се кълне, че няма да го направи отново. Никой ѝ няма доверие, всички се боят от армията ѝ.