Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
Отивам при нея и вземам леденостудената ѝ ръка. Кралят слиза по стълбите и поглежда двете ни, здраво хванати за ръце, ужасени.
— Трябва да вървим — казва Маргарет. — Изгубихме една битка.
Той кимва.
— Предупредих го — казва раздразнено. — Не исках да се бием в свят ден; но той не пожела да послуша предупреждението.
Зад него, надолу по стълбите, се задават управителите на домакинството, които носят Библията и разпятието му, молитвеното столче и олтара му. Следват ги раклите с дрехите на Маргарет и сандъкът с кожите ѝ.
Излизаме на двора.
— Идваш ли с мен? — пита отново тя като малко момиче. — Не искам да тръгвам сама.
Дори за миг не помислям, че ще отида с нея. Ще я оставя сега, дори да не я видя повече никога в живота си.
— Трябва да потърся Ричард и Антъни — казвам. Едва говоря. — Ще трябва да отида и да намеря телата им. Може да се наложи да уредя погребението им. После ще отида при децата си.
Тя кимва. Конете са оседлани и готови, товарят вещите в каруца, сандъчето с накитите ѝ е завързано на коня ѝ зад нея. Принцът вече е на седлото, облечен топло в наметалото си за езда, с шапка на главата, гербът му с лебеда е забоден отпред.
— Ще бъдем отмъстени за това — казва ми той бодро. — Ще се погрижа предателите да намерят смъртта си. Кълна се в това.
Поклащам глава. Втръсна ми от отмъщения.
Повдигат Маргарет на седлото и аз отивам до нея.
— Къде ще отидете?
— Ще се прегрупираме — казва тя. — Не е възможно всички да са мъртви. Ще съберем още войници. Ще намеря още пари от Шотландия, от Франция. С мен е кралят, с мен е принцът, ще се върнем и ще забия главата на Едуард Марч на портата при Микългейт Бар редом с разлагащата се глава на баща му. Никога няма да спра — казва тя. — Не и докато имам сина си. Той беше заченат, за да бъде крал, той е роден да бъде крал, възпитах го, за да бъде крал.
— Зная — казвам. Отстъпвам назад и тя вдига ръка да даде знак за потегляне. Изпраща хората си с махване на ръка, а после стисва по-здраво поводите и свежда поглед към мен, със стоплено от обич лице. Протяга ръка, изпъва пръст, изписва във въздуха знака за колелото на съдбата, после цъква с език на кобилата си, забива пети в хълбоците ѝ, и изчезва.
През целия ден нови и нови мъже влизат, олюлявайки се, в града, като търсят храна, търсят някой, който да превърже раните им. Увивам се в наметката си, извеждам коня си от конюшните и поемам в посока, обратна на тази, в която се отправят всички от кралския двор: потеглям на юг надолу по пътя за Тоутън, като се вглеждам в лицата на стотиците мъже, с които се разминавам, в търсене на някой познат. Надявам се да видя Ричард или Антъни, страхувам се, когато видя мъж, който подскача с импровизирана патерица, замръзвам, когато виждам глава с кафяви къдрици, търкаляща се в една канавка, със засъхваща кръв в косата. Яздя надолу по пътя, а пред мен върви един човек, и всеки път, когато срещнем мъж на кон, с наведена глава, прегърбен на седлото, го питам дали е виждал лорд Ривърс, и дали знае какво е станало с отряда му. Никой не знае.
Започвам да разбирам, че това е била много дълга битка, водена в толкова гъст снеговалеж, че никой не е можел да вижда по-далече от края на меча си. Враговете са се появявали от заслепяващата белота и са мушкали сляпо, и са били сляпо покосявани. Стрелците на Ланкастър са стреляли срещу вятъра в навяващ сняг и са пропускали целта си. Йорк, с вятъра зад тях, са стреляли нагоре по склона и са покосявали хората на Ланкастър, очакващи сигнал да нападнат. Когато се срещали, те са налитали един срещу друг и са се мушкали и сечели едни други, без да знаят какво правят, нито кой печели. Един човек ми казва, че когато паднала нощта, половината оцелели рухнали на бойното поле и заспали сред мъртвите, покрити със сняг, сякаш всички щели да бъдат погребани заедно.
Пътят е препълнен с войници, толкова изпоцапани в ливреите си или работните си дрехи, че не мога да различа един от друг, и дори само броят им и тяхното нещастие ме заставят да се отдръпна от пътя, затова заставам в един вход и се взирам в тях, докато преминават. Сякаш никога няма да свърши — тази процесия от мъже, които са избегнали смъртта, но са окървавени, и натъртени, и мокри от валящия сняг.
— Почитаема майко? Почитаема майко?
Чувам гласа му и за миг си помислям, че фантазирам.
— Антъни? — възкликвам невярващо. Смъквам се от коня си и се препъвам напред, докато почти се потапям в морето от ранени, които напират към мен и ме блъскат. Дърпам ръцете им и се вглеждам в потресените им сиви лица. — Антъни? Антъни?