Повелителка на реките

През целия ден нови и нови мъже влизат, олюлявайки се, в града, като търсят храна, търсят някой, който да превърже раните им. Увивам се в наметката си, извеждам коня си от конюшните и поемам в посока, обратна на тази, в която се отправят всички от кралския двор: потеглям на юг надолу по пътя за Тоутън, като се вглеждам в лицата на стотиците мъже, с които се разминавам, в търсене на някой познат. Надявам се да видя Ричард или Антъни, страхувам се, когато видя мъж, който подскача с импровизирана патерица, замръзвам, когато виждам глава с кафяви къдрици, търкаляща се в една канавка, със засъхваща кръв в косата. Яздя надолу по пътя, а пред мен върви един човек, и всеки път, когато срещнем мъж на кон, с наведена глава, прегърбен на седлото, го питам дали е виждал лорд Ривърс, и дали знае какво е станало с отряда му. Никой не знае.

Започвам да разбирам, че това е била много дълга битка, водена в толкова гъст снеговалеж, че никой не е можел да вижда по-далече от края на меча си. Враговете са се появявали от заслепяващата белота и са мушкали сляпо, и са били сляпо покосявани. Стрелците на Ланкастър са стреляли срещу вятъра в навяващ сняг и са пропускали целта си. Йорк, с вятъра зад тях, са стреляли нагоре по склона и са покосявали хората на Ланкастър, очакващи сигнал да нападнат. Когато се срещали, те са налитали един срещу друг и са се мушкали и сечели едни други, без да знаят какво правят, нито кой печели. Един човек ми казва, че когато паднала нощта, половината оцелели рухнали на бойното поле и заспали сред мъртвите, покрити със сняг, сякаш всички щели да бъдат погребани заедно.

Пътят е препълнен с войници, толкова изпоцапани в ливреите си или работните си дрехи, че не мога да различа един от друг, и дори само броят им и тяхното нещастие ме заставят да се отдръпна от пътя, затова заставам в един вход и се взирам в тях, докато преминават. Сякаш никога няма да свърши — тази процесия от мъже, които са избегнали смъртта, но са окървавени, и натъртени, и мокри от валящия сняг.

— Почитаема майко? Почитаема майко?

Чувам гласа му и за миг си помислям, че фантазирам.

— Антъни? — възкликвам невярващо. Смъквам се от коня си и се препъвам напред, докато почти се потапям в морето от ранени, които напират към мен и ме блъскат. Дърпам ръцете им и се вглеждам в потресените им сиви лица. — Антъни? Антъни?