Повелителка на реките

— Къде е Джон? — питам. — С конницата ли е?

Ричард е с гръб към мен, докато излиза от ваната, и от него капе вода по целия под. Не мога да видя лицето му.

— Не.

— Къде е?

Мълчанието му ме кара да застана нащрек.

— Ричард, ранен ли е? Ричард? Тук в абатството ли е?

— Не.

Сега вече се изплашвам.

— Къде е той? Нали не е ранен? Трябва да отида при него. Трябва да пратя вест на Елизабет, обещах ѝ, че ще го направя.

Ричард завързва кърпа около кръста си, като се присвива леко от болка. Сяда до малкия огън.

— Съжалявам, Жакета. Мъртъв е.

— Мъртъв ли? — изричам глупаво.

— Да.

— Джон? — повтарям.

Той кимва.

— Но нали конницата е пробила позицията на Уорик, те са спечелили битката за нас. Конницата е спечелила битката.

— Джон беше начело. Пронизаха го с копие в корема. Мъртъв е.

Отпускам се на ниското столче.

— Това ще сломи сърцето на Елизабет — казвам. — Мили Боже. Той беше само едно момче. А ти си се измъквал невредим толкова много пъти.

— Това е късмет — казва Ричард. — Той нямаше късмет, това е всичко. Нямаше късмет, Бог да прости душата му. Ти беше ли видяла това?

— Така и не можах да видя бъдеще за тях — казвам с горчивина. — Но не казах нищо и я оставих да се омъжи за него, макар че не можах да видя нищо пред тях двамата. Но това беше добър брак, а аз исках тя да бъде добре омъжена и богата. Трябваше да я предупредя, трябваше да предупредя него. Понякога имам Зрението; но със същия успех бих могла и да съм сляпа.

Той се навежда напред и взема ръката ми.

— Това е просто съдба — казва. — Съдбата е жестока богиня. Ще пишеш ли на Елизабет? Мога да изпратя вестоносец.

— Ще отида при нея — казвам. — Не мога да понеса тя да научи за това от друг освен от мен. Ще отида и сама ще ѝ кажа.