Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Погледнато отзад, всичко изглеждаше като жанрова картина от американски криминален филм от четирийсетте години. Мюс с палто и бомбе и облак от цигарен дим над главата. Най-жалък интериор. А на пода — женски труп, който съвсем не би задоволил холивудските изисквания за красота, но със сигурност би донесъл добър хонорар за статист, когато сцената щеше да е готова.
Само че тази сцена никога нямаше да бъде завършена. Тя се повтаряше отново и пак отново, като на филмови дубли, докато вече никой не можеше да каже как би трябвало да изглежда. Единственото сигурно нещо бе, че жената е мъртва, че това не е никакъв филм и че Данкерт Мюс никога няма да може да се мери нито с Хъмфри Богарт, нито дори с Едуард Г. Робинсън.
Мюс бавно се обърна:
— Кажи сега, веднъж завинаги, каква работа имаше тук, Веум?
— Както току-що казах…
— И бъди така добър да ни съобщиш окончателната си версия още от първия път. Не желая да говоря с теб за нещо повече от най-необходимото. Ти знаеш моето отношение към труповете. То се различава от твоето.
— Да. Ти си този, който винаги закъснява на местопроизшествието, нали? — отроних аз.
— Само още нещо от този калибър, и ще прекараш остатъка от деня в предварителния арест — отговори той. — Може би трябва наистина да извършим това, но…
Вдигнах ръце и той млъкна.
— Както казах, дамата е била приятелка на Шауер-Юхан, убит през хиляда деветстотин седемдесет и първа година, като по същото време е бил убит и един мъж на име Харалд Юллвен. Харалд Юллвен, който вероятно е бил идентичен с масовия убиец от военните години Ротеифтен и който освен това може би е бил замесен в трагичния пожар във фабриката „Пофугл“ през хиляда деветстотин петдесет и трета година.
Мюс сякаш прегриза нещо в устата си:
— Слушай, Веум. Може би и вероятно, хиляда деветстотин седемдесет и първа и хиляда деветстотин петдесет и трета — боже господи! Аз те питам защо си тук днес, не те моля да ми изнасяш лекция по история!
— Не, разбира се. Намирам се тук днес, защото разследвам някои неща, свързани както с пожара от хиляда деветстотин петдесет и трета, така и не по-малко с изчезването, станало през хиляда деветстотин седемдесет и първа. Това именно бяха нещата, за които исках да питам Олга Сьоренсен.
— Олга Сьоренсен? Това ли е името й?
— Това във всеки случай е името на тази, която живее тук. Попитайте госпожата на първия етаж, вдясно. Именно тя ми даде информацията, че вчера Олга Сьоренсен е била посетена от един мъж, който е куцал.
— Едни обичат трупове, на други им харесват куцащи, и какво от това?
— Слушай, Мюс. Харалд Юллвен е куцал. Шауер-Юхан е куцал. Мъжът, който е бил тук вчера, е куцал. Мъжът, когото са видели да излиза от къщата, където умря Ялмар Нюмарк, е куцал. Това не ти ли се струва забележително?
— Добре, в такъв случай ние сме нация от куцащи хора, и какво? Едни куцат, други стават частни детективи. Предпочитам да имам работа с първите.
— Но…
— Докато сме на тази тема, Веум: нима не е останала работа за частните детективи днес? Имам предвид това, че си принуден да се връщаш назад, чак до хиляда деветстотин петдесет и трета година, за да намериш случай за разследване. — Той извърна леко глава към Исаксен, за да се убеди, че има публика, която да го слуша. Такава наистина имаше: Исаксен се усмихна учтиво, но съвсем сухо.
— А хиляда деветстотин седемдесет й първа година, Мюс? Това е така отдавна.
— Не е, само преди десет години. А в твоя календар може и отдавна да не е така. Това може би е долу-горе промеждутъкът между два твои хонорара, а?
— Във всеки случай аз го смятам за впечатляващо. И бих те посъветвал да разследваш случая по-внимателно. Да разбереш например кой е бил тук.
Той каза спокойно:
— Ще направим това, Веум. Не е необходимо да ни даваш наставления как да си вършим работата. Започнал съм в този бранш, когато ти още не си бил излязъл от пелените, така че не ме поучавай.
Той се отдръпна от мен и се премести по-настрана. Ритна с върха на обувката си едно от празните шишета и остана прав, с разкрачени крака по средата на пода.
След като огледа всичко наоколо, той пак се обърна към мен:
— Анализирайки цялостната картина, най-вероятно е, да е нещастен случай. Дамата е изпила малко повече бира. В пиянството си е загубила равновесие и е ударила главата си в ръба на стола ей там. — Той посочи кървавото петно. — А ударът е бил смъртоносен.