Цялото кралско войнство

Първо, той реши, че няма да е зле да се влезе в пряка връзка с Марвин Фрей, а не посредством Макмърфи, и да се опита почвата. Но Макмърфи не пасеше трева. Той се пазеше не само от Шефа, но и от Фрей, тъй че Марвин Фрей бе изчезнал, бяха го скрили някъде. По-късно се изясни, че Марвин и Сибил са били отведени чак в Арканзас, на място, където сигурно най-малко им се е искало да бъдат — в една ферма, където най-добрите коне били мулета, а най-ярката светлина — светлината на газова лампа в гостната, където нямало бързи леки коли и хората лягали в осем и половина и ставали в тъмни зори. Разбира се, те са имали и придружител, тъй че са могли да играят покер на три ръце и рум — Макмърфи бил изпратил с тях един от своите юнаци, който, както разбрах, държал денем ключовете от колата в джоба на панталоните си, а нощем — под възглавницата, а когато някой от двамата отивал в клозета в задния двор, оня вардел отпред с килнато бомбе, подпрян на скелето за орловите нокти, за да няма номера и някой да не отреже през задния двор към железопътната линия, която била само на десетина мили от фермата. Същият юнак упражнявал и цензура върху пощата — Марвин и дъщеря му нямали право на кореспонденция. Никой не бивало да знае къде се намират. И ние не успяхме да ги открием. Разбрахме за убежището им много по-късно.

Второ, Шефа си беше спомнил за съдията Ъруин. Ако Макмърфи послуша някого, той би послушал само съдията Ъруин. Макмърфи бе задължен много на съдията, а и не му бяха останали толкова много подпиралки, че да си позволи да изгуби още една. Затова Шефа смяташе, че ни е нужен Ъруин.

Повика ме и рече:

— Бях ти казал да изровиш нещо за Ъруин. Намери ли?

— Намерих.

— Какво?

— Шефе — казах, — намислил съм да играя с Ъруин открито. Ако ми докаже, че това, до което съм се добрал, не е вярно, от моята уста нищо няма да чуеш.

— Я стига! — започна той. — Аз ти казах…

— Ще играя с Ъруин открито — повторих. — Обещал съм това на двама души и ще си удържа обещанието.

— Кому си обещал?

— Първо, на себе си. А кой е вторият, не е важно.

— Виж ти, на себе си бил обещал! — Той ме изгледа с тежък поглед.

— Точно така.

— Добре — каза. — Така да бъде. Но ако сведенията ти се окажат точни, ти знаеш какво ми трябва. — И като ме погледна, навъсен добави: — И гледай да се окажат точни.

— Именно от това се боя, Шефе — отвърнах.

— От това се боиш ли?

— Да.

— Ти за кого работиш бе? За него или за мен?

— За тебе, но не искам да окалям съдията Ъруин.

Той не сваляше очи от мен.

— Момче — каза накрая, — та аз не те карам да го окалваш. Искал ли съм някога от тебе да окаляш когото и да било? Искал ли съм?

— Не.

— Така е, никога не съм искал от тебе да окалваш някого. И знаеш ли защо?

— Не.

— Защото това не е необходимо. Защо трябва да се каля човекът? Истината винаги е достатъчна.