Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

Отвън спряха да поговорят.

— Не зная дали ще свикна да те наричам Джон Уесли — поде Джек.

— За теб ще бъда Кевин — отвърна неговият приятел. — Не са ме наричали Джон Уесли от… почти двайсет и пет години.

Въпреки това обаче Джек усещаше, че помежду им има напрежение. Искаше му се да разкрие пред Кевин, да му каже, че той също е бил Рицар, за да могат двамата да споделят спомени за онези времена, но не можеше.

— Радвам се, че се върна — произнесе накрая Пурпурния.

— Благодаря ти. Знаеш ли, че Амбър и Свети Колин са били в двореца?

— Разбира се. Не знаех, че Пепус е освободил охраната, но въпреки това поддържах постоянно наблюдение. Видях ги да влизат. Пратих те при онази врата, защото там бе най-вероятно да се покажат, а не исках да допусна да вземат Амбър за заложничка. — Кевин се засмя и този път в очите му блеснаха познатите весели пламъчета. — Казаха ми обаче, че полицията позволила на убиеца да избяга през покрива.

— Позволила?

— Да, уж там охраната била рехава. Ще разговарям с Пепус при първа възможност за това. Но не веднага. Не искам Планетната полиция да си мисли, че им се пречкам в работата.

— Прав си, разбира се.

Кевин се поколеба.

— Връщаш се на служба, нали?

Джек кимна.

— Да, вече се съвзех от снощи… — той млъкна внезапно. При друг случай щеше да разкаже на своя приятел всичко, но сега… Кевин бе доверен човек на императора, а Джек не можеше да забрави какво му бяха сторили други доверени хора снощи.

— Добре. Ще наредя да те включат в графика на дежурствата. — Кевин го тупна по рамото. — Радвам се, че си отново сред нас — рече той, после се обърна и се отдалечи.

Джек го изпрати с поглед. Спомни си К’рок, когото драките бяха пощадили заради бойните му умения и който, въпреки че бе на служба при тях, не криеше, че мечтата му е да види един ден своята раса съживена.

На Дорман кръвопролитията бяха по-страшни дори от тези на Рикор и Милос. Как тогава Джон Уесли Кевин, който по онова време е бил малко момче, бе оцелял? Каква щастлива съдба му бе позволила да се измъкне и да спаси костюма?

Поклати глава и закрачи през поляната към офицерските спални. Ако имаше късмет, щеше да поспи няколко часа, преди да го повикат за дежурство. Но нищо не би му помогнало да се отърве от спомените за събитията от изминалите две седмици.