Тайната на Ботичели

Обиколихме колоната от противоположните посоки, като змията нито веднъж не ни изпусна от злобния си поглед. Накрая се озовахме там, откъдето бяхме тръгнали. Колоната се оказа напълно безинтересна сама по себе си.

— Прекрасно! — промърморих, когато пак се срещнахме. — Около колоната и нагоре по градинската пътека.

— Хубаво де. Може би змията не иска да ни каже какво да правим с колоната, а какво да правим с копието, където тя също присъства!

Започнахме да обръщаме дървения свитък насам-натам, но продължавахме да стоим в пълно неведение относно значението на посланието.

— Освен ако… — започна бавно брат Гуидо. А после изведнъж откачи.

Втурна се към олтара и грабна един наполовина пълен бокал с вино. Зяпнах. Не мисля, че беше време за пиене. Обаче той се върна при мен, вдигна огромната Библия и откъсна грубо страницата, от която ни бе чел свещеникът. На нейно място остана само едно неравно парче. Затвори книгата и я върна на аналоя, прикривайки деянието си. Аз се ококорих от изумление, защото за нищо на света не бих допуснала, че той е способен на подобна ерес, на подобна проява на неуважение към някогашния си идол. Не бях сигурна кое ме шокира повече — фактът, че той е в състояние да разкъса Библията, или фактът, че съвсем спокойно унищожава книгата, която е била негов приятел и наставник, негова радост и утеха в младостта. Върна се и разстла листа на пода, близо до свещта. После потопи ръце в бокала с вино и когато ги извади, вече бяха аленочервени като ръцете на убиец. Натри с тъмното вино дървения свитък, който бях взела във Венеция, а после го завъртя върху страницата от Библията. Вдигна го. Изображението, което се получи, не бе особено ясно, библейският текст размазваше линиите, но иначе схванахме идеята. Тук беше морето, а тук — сушата.

Това беше карта.

— Но карта на какво? — промърморих изумено.

— Нямам представа. Но змията ни каза всичко, което знаеше. Хайде, да тръгваме, преди да са ни разкрили!

Грабна последната запалена свещ и ние поехме тичешком към вратата. Стигнахме на бегом до „Санта Мария деле Грацие“ и за момент сърцето ми се вцепени от ужас, че вратите няма да се отворят. Но не — там беше в ход поредният цикъл от молитви и ние се прокраднахме в мрака на преддверието, отвеждащо до тайния проход. Докато бягахме в зеленикавата нощ покрай рова, брат Гуидо тихо и задъхано ми даваше инструкциите си.

— Ще дойда при теб утре вечер и пак ще поговорим! Мисля, че вече сме съвсем близо до разкриването на заговора!

— Но как ще дойдеш? Нали си размени караула? — промърморих задъхано.

— Пак ще го сменя. Лука няма да има нищо против. Ще кажа, че момичето ми е отказало, затова предпочитам да бъда по-скоро на пост, отколкото в кръчмата. Очаквай ме в килията си след вечерня!

След тези думи ние хукнахме нагоре по стълбите на кулата, а аз вече имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне. Светлината на следващата смяна вече се виждаше да подскача по крепостната стена. Аз се втурнах в килията си и тихо затворих вратата след мен и чух как брат Гуидо измъква отдавна изгорялата факла от халката на стената. Тъкмо в този момент другият войник се появи иззад ъгъла. Притиснах ухо към вратата.