Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Търсих те, Шантарам — рече той. — Имам да ти задам няколко въпроса, дето никак
няма да те зарадват.
Погледнах Вишну. Усмихваше се. Дилип Светкавицата ни заблъска към вратата.
— Чакайте! — извика Вишну и посочи Дидие. — Господин Леви ми трябва. Имаме да
обсъждаме някои въпроси.
— Джарур! — отвърна Светкавицата.
Ченгетата оставиха Дидие. Той ме погледна — питаше ме с очи дали да се бием и да
умрем тук, на място. Поклатих глава и Дидие ми пусна крива полуусмивка, вдъхвайки кураж
в джунглата на сърцето ми, където вече препускаше страхът. Нищо невиждано. И двамата
бяхме попадали в лапите на Дилип Светкавицата и знаехме какво да очакваме: ботуш, палка
и единствената милост на изтощението.
ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА
ЧЕНГЕТАТА МЕ ПОВЛЯКОХА и ме изтикаха от къщата под дюдюканията и присмеха
на гангстерите на стълбището. Данда ми тегли един ритник и затръшна вратата.
Осем ръце и няколко ритника ме събориха ничком в един джип. Бързо отпрашихме към
полицейския участък в Колаба, после ме свалиха от джипа, настъпиха ме няколко пъти и ме
завлякоха в застлания с камъни двор.
Минахме покрай редицата канцеларии, където се провеждат нормалните разпити, и ме
замъкнаха в долната барака за извъннормалните разпити.
Изправих се и оказах съпротива. Успях да нанеса два-три добри удара и това не им се
хареса. Заблъскаха ме и ме натикаха в една от просторните тъмни килии.
В килията имаше четирима уплашени мъже. Единият бях аз. Другите трима, оковани
заедно в далечния ъгъл, клечаха на пода. Лицата им бяха мръсни, ризите — разкъсани.
Изглежда не бяха отскоро тук.
Ченгетата ме оковаха за входната врата, ниско долу, и ме принудиха да коленича и да се
свия на кълбо.
Бам! Изневиделица връхлетя ритник. Здравей, Светкавица. Ритник, юмрук, палка, юмрук, ритник, ритник, палка, ритник, юмрук, юмрук, палка.
Така си пребил и Карла, страхливецо, помислих си, намирайки образ, с който да
заключа мислите си. Твоята карма те чака. Твоята карма те чака.
А после боят престана като последната гръмотевица на отминаваща буря.
Когато реших, че опасността е отминала, рискувах да погледна и зърнах Дилип
Светкавицата. Гледаше втренчено тримата, сврени в ъгъла. Дишаше тежко. Лицето му грееше
от извратено щастие.
Разбрах. Аз бях за загрявка. Основната програма бяха онези в ъгъла.
Те също го схванаха и започнаха да се молят. Имах време да си поема дъх, да се
размърдам и да огледам пораженията по тялото си.
Бях извадил късмет. Нямах счупени кости, нищо спукано, движех ръце и крака. Можеше
и по-зле да е, било е преди.
Когато Дилип Светкавицата се зае да обработва окованите трима мъже, две ченгета ме
откопчаха от вратата и ме заведоха в мръсния кабинет на сержанта, за да решат колко от
парите ми да задържат. Разбира се, взеха ги всичките — откупуването на дрехите, личните
ми вещи и ножовете струваха всичко, което имах. Изхвърлиха нещата ми на пътя, а след тях и
мен само по долни гащи.
Стоях на пустата среднощна улица до едно островче на шосето и събирах дрехите си
една по една, докато се облека. Постоях там, загледан в полицейското, както понякога те
кара да правиш онзи инат, породен от несправедливостта.
Стоях окървавен и пребит посред залятата от флуоресцентно сияние улица. Чувах
писъците на новите жертви на Дилип Светкавицата. Мигащата лампа на ъгъла с бавен пулс
ме обливаше ритмично в червено. Гледах участъка, от който се носеха писъци.
До мен спря черен амбасадор със свалени прозорци. Видях Фа-рид на предната седалка
до един шофьор на Компанията на име Шах. Отзад бяха Файсал, Амир и Андрю ДаСилва.
ДаСилва бе подпрял лакът на прозореца. Той бръкна надолу и аз инстинктивно извадих
единия нож. Гангстерите се разсмяха.
— Ето ти парите — каза ДаСилва и ми подаде през прозореца пакет. — Трийсет бона.
Обезщетение за работата в Шри Ланка.
Посегнах да взема пакета, но той не го пускаше.
— Имаш две седмици под закрилата на Санджай — ухили се той в очите ми. — След
това що не пробваш да ме убиеш, а? Да видим какво ще излезе.
— Не искам да те убивам, Анди — отвърнах и издърпах пакета от ръката му. — Страшно
се забавлявам като те карам да се излагаш пред приятелите си.
— Добре го каза! — засмя се Амир. — Ще ми липсваш, Лин. Чало!