Сянката на планината

помежду си за повече площ, книги нямаше. На бюрото монитор редуваше изображения от

наблюдателните камери из къщата.

На прага Вишну се спря и каза нещо на Хануман. Високият мъж се наведе да го изслуша

и поклати глава.

Когато Вишну се върна при нас, бе сам — проява или на силна самоувереност, или на

огромна глупост. Наля три чаши бърбън с лед, подаде ни по една и се настани на

канцеларския стол с висока облегалка зад бюрото.

— Господин Леви, нали? — попита той, когато седнахме в креслата отпред. — Не се

познаваме, но са ми разказвали за вас.

— Enchante, monsieur[75] — отвърна Дидие.

— Жена ми е болна — обърна се към мен Вишну. — Лекарят ни и две болногледачки се

грижат за нея. Затова я държа при мен. Затова хората ми искаха да те убият — понеже жена

ми е в къщата. Затова и аз мисля да те убия. Ти съвсем ли си превъртял, та да идваш тук?

— Съжалявам за болестта на жена ти и че съм нарушил покоя й — казах и станах да си

вървя. — Ще намеря друг начин.

— Толкова лесно ли се предаваш? — подсмихна се Вишну.

— Виж какво, Вишну, мислех, че това е комарджийската ти бърлога, твоят клуб — не

знаех, че тук е домът ти. Ще намеря друг начин.

— Седни — каза Вишну. — Обясни ми каква е цялата тази работа.

— Знам как ще се чувстваш, ако нещо се случи с жена ти, защото се случи нещо с

приятелката ми — подхванах, докато се настанявах отново в креслото. — Тя почина.

Човекът, който я е снабдил с хапчетата, е под твоя закрила. Дойдох в твоя клуб да искам

позволение да говоря с него на улицата.

— Защо просто не го причакаш отвън?

— Не причаквам хората в засада. Аз съм от тия, дето влизат през главния вход. Затова

поисках да те видя. Този мъж работи за теб и затова те питам.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам онова, което той знае. Името на мъжа, който е бил с него и който е дал

хапчетата на приятелката ми.

— А ти какво би могъл да ми дадеш в замяна?

— Каквото поискаш, стига и двамата да го приемем за справедливо.

— Услуга? — ухили се той насреща ми.

— Работата не е маловажна за мен — отвърнах. — Ако ми отпуснеш малко време с него, ще направя всичко, за което ме помолиш и което и двамата смятаме за справедливо. Давам

ти дума.

— Пура? — предложи той.

— Не, благодаря.

— Много сте любезен. — Дидие посегна да си вземе пура и вдъхна уханието й. —

Знаете ли, Вишнудада, ако възнамерявате да ни убиете, аз бих го извършил кажи-речи точно

по този начин.

Вишну се засмя и заговори, взрял се в мен с усмивка на неудовлетворение.

— Аз самият извърших нещо подобно, като бях седемнайсетгодишен. Занесох поднос с

чай чак до всекидневната на местния бос, оставих подноса и опрях нож в гърлото му.

— И какво стана? — попита с интерес Дидие.

— Казах му, че ако неговите гунди не престанат да се гаврят със сестра ми, ще дойда

пак, също тъй тихомълком, и ще му прережа гърлото.

— Той наказа ли ви? — попита Дидие.

— О, да, като ме взе в бандата — отвърна Вишну и отпи глътка от питието си. — Но

макар и това да ми напомня какъв бях на младини, аз не мога да одобря постъпката ти — да

дойдеш в дома ми. Кой е този мъж под моя закрила?

— Ирландецът. Конканън.

— А, тогава си закъснял. Той си тръгна.

— Вчера той беше тук, мосю — каза Дидие тихо.

— Да, господин Леви. Но днес го има, утре го няма — нашият бизнес си е такъв, нали?

Ирландецът си тръгна преди три часа. И честно казано, не ми пука къде е отишъл и дали

някога ще го видя пак.

— Тогава и аз ще си тръгвам и се извинявам още веднъж, ако съм обезпокоил жена ти.

— Вярно ли е… — той ми махна да седна, — … че вече не си в Компанията на

Санджай?

— Вярно е — потвърдих.

— Ако позволите, Вишнудада — пробва да смени темата Дидие. — Вие не познавахте

починалото момиче. Но аз имах честта да го познавам. То беше истински бисер, най-рядко

цвете сред човеците. Да го загубим просто е нетърпимо.

— Това нахълтване също е нетърпимо, господин Леви. Редът трябва да се поддържа.

Правилата да се спазват.

— Тъй е, за съжаление — отвърна Дидие. — Но любовта е лош господар и още по-лош

роб — и за богаташа, и за бедняка.

— Да ви кажа ли нещо за бедняците? — Вишну стана да ни налее, но без да ме изпуска