Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Да, баба? — Той протегна ръка.
Подадох му малко пари, докато се ръкувахме както много пъти преди.
— За момчетата като свърши смяната.
— Благодаря, баба. Тази вечер имаше няколко големи събития с видни гости и не
паднаха много бакшиши. Мога ли да направя нещо за теб?
— Дръж госпожица Карла под око. Научиш ли нещо, което трябва да знам, ме потърси в
„Амритсар", при „Метро".
— Тик — отвърна той и се втурна обратно към колегите си — Няма проблеми!
Дидие се върна със замислено изражение на рибар, изучаваш дъжда.
— Уредено е — каза той. — Вишну те очаква. Нямаме много време. Трябват ни още
пистолети и още патрони.
Огледа се за такси.
— Няма да нося пистолет. И ти няма да идваш, Дидие.
— Лин! — тропна той с крак. — Ако ме лишиш от това приключение, ще се изплюя на
гроба ти. А ако Дидие каже такова нещо, все едно е издялано върху камък!
— На гроба ми? Защо все аз умирам преди теб?
— И ще танцувам върху него като Нуреев[74].
— Ще танцуваш върху гроба ми?
— Като Нуреев.
— Добре тогава, ела.
— Не трябва ли да вземем още хора с нас?
— Кой би дошъл? — Запалих мотора.
— Добре го каза — отстъпи той, като продължаваше да се оглежда за такси.
— Качвай се.
— Моля?
— Качвай се на мотора, Дидие. Не искам да разчитам на някакво такси, ако се наложи
да се махаме бързо оттам. Качвай се.
— Ама, Лин, нали знаеш за моята мотоциклетна истерия.
— Яхвай мотора, Дидие.
— Ако колите се катурваха, когато човек слиза от тях, и с кола нямаше да пътувам. Това
е истерия и физика в комбинация, разбираш ли?
— Ти нямаш мотоциклетна истерия, Дидие. Ти си мотофоб.
— Така ли? — попита заинтригувано.
— Няма съмнение.
— Мотофоб. Сигурен ли си?
— Няма от какво да се срамуваш. Много мои приятели са мотофоби. Но няма проблем, за това си има лек.
— Има ли?
— Яхвай мотора, Дидие.
ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
ПАРКИРАХ МОТОРА НА ЕДНА ПРЯКА от сградата и изчаках в тихата странична
уличка. През клоните на дърветата лунните лъчи изписваха стихове по уличното платно.
Мършава черна котка прибяга през щрихите от светлина и сенки пред нас и тичешком се
скри.
— Съдба, благодаря ти — обади се Дидие. — Черна котка, има си хас!
Приближихме се до портата. Поспрях се и се огледах нагоре-надолу по дългата улица.
Минаваха коли, но бе тихо.
— Дидие, сигурен ли си, че искаш да дойдеш?
— Как смееш! — възкликна той. — Добре де, добре. Извинявай.
Отворих портата, отидох до входната врата и тъкмо понечих да натисна звънеца, когато
Дидие ме спря. Той се усмихна, поизчака и после сам го натисна.
Отвътре се зададе мъж. През витражните и матираните стъкла виждах, че е едър, върви
бавно и се подпира на бастун. Хануман.
Той отвори, видя ме и се подсмихна.
— Пак ли ти?
— Кажи ми за Пакистан — казах.
Той ме сграби за рамото, все едно изстискваше грейпфрут, и ме забута по коридора. От
стаите в края наизскачаха яки мъже с безумни очи. На стълбището се появиха гангстери.
Хануман ме блъсна към една врата в дъното.
— Мадачуд! Бахинчуд! Ганду! Саала! — крещяха всички. Ръцете ги сърбяха да ми се
нахвърлят.
Всяко оръжие на света е влечение към смъртта, а всички те бяха въоръжени и ни
мислеха злото. Бях уплашен, защото не очаквах оръжия, а и престъпниците винаги
потъпкваха правилата.
Най-близо до мен в коридора стоеше космат дебелак по бял потник. Той бавно вдигна
любимата на народа рязана пушка дванайсети калибър и се прицели в мен. Хануман ме
претърси. Доволен, че не нося пистолет, той вдигна ризата ми, за да покаже двата ми ножа
на кръста отзад, пусна я и сподави прозявката си. Гангстерите се разсмяха силно. Обърна се
към Дидие, който го спря с вдигната длан, извади от джоба автоматичния си пистолет и го
подаде на Хануман.
Малко по-нататък по коридора пред мен се отвори врата. От нея излезе Вишну и застана
до хората си.
— Ще ми подпалиш чергата бе — каза спокойно. — Направо ще я кремираш. Влез, преди да си предизвикал метеж.
Той потъна обратно в кабинета си, а Хануман ме бутна напред и ние влязохме след него.
Кабинетът бе обзаведен с махагоново писалище, две плюшени кресла за гости, а зад тях
— ред дървени столове. По стените политически и религиозни плакати се съревноваваха