Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
завладяващо, прекрасно и страшно. Бях във възторг. Представи си да е така през цялото
време, помислих си.
Улови ме за ризата и ме придърпа — лицето ми да приближи нейното.
— Погледни ме в цариците и ми кажи, че си разбрал всичко — нареди ми тя. — Защото
аз те обичам, но в момента с мен се случват твърде много неща, за да търпя драми и от мъжа, когото обичам. И тъй, кажи ми, че си разбрал.
— Разбрах — казах, гмурвайки се в онзи вир, в онази зелена лагуна, тъй близка и тъй
дълбока.
— Добре. А сега си тръгвай.
— Казваш го, сякаш го мислиш сериозно — отвърнах, но не помръднах, обзет от
неловкост.
— Не, просто го казвам, докато мога.
— Ама аз…
Отидохме до вратата и тя ме избута навън — без целувка, без прегръдка, дори не ми
стисна ръката. Вратата се затвори и аз тръгнах сам по мраморните коридори на хотела.
Какво беше това? Нещо не беше наред. Изобщо не беше наред.
Хукнах обратно към вратата и натиснах звънеца. Тя тутакси отвори и ме стресна.
— Виж… — казах, мъчейки се да изговоря всичко бързо. — Ти си! Винаги си била ти, още от първия път, когато те…
— … видях на улицата — прекъсна ме тя, облягайки се на рамката. — Усмихваше се и
един автобус аха-аха да те сгази. Помня, че се усмихваше на едно дете на тротоара. А в
краката ти подскачаше куче. Знаеш ли нещо за таро?
— Това някакви китайски мафиоти ли бяха?
Тя се засмя радостно. Чух звън на камбана в душата си.
— Знаех го още в мига, когато те дръпнах да не те прегази автобусът — продължи тя. —
Когато те погледнах в очите, всички светлини грейнаха. И времето…
— … забави своя ход — продължих. — И миговете се разтеглиха и станаха много дълги, и този ефект…
— … продължи с дни — каза тя, изправи се и застана лице в лице с мен. — Лин, искам
само да си с мен и да ме подкрепяш с вяра в мен, не мога да забъркам и теб в това. Разбираш
ли?
— Любим цвят: кървавочервено — започнах да отбелязвам във въображаемия списък на
дланта си.
Тя пак се облегна на касата и хитрата усмивка се появи на лицето й.
— Любим сезон — зимата, в Базел, по-точно. Любим филм — „Кий Ларго", любима
храна — стек на жар, любима песен — „Интернационалът", любима кола, защото още не си
падаш по мотори — „Шевролет камаро" модел 1967-ма, матовочерна с кървавочервен
салон…
Тя ме целуна. Затворих очи. Светлина затрептя в мислите ми. Угасна сред вълните и
пропадна под света. Любов като вода, която търси морето. Любов като Времето, търсещо
смисъл. Любов като всичко, което е било и някога ще бъде.
— Престани! — възкликна тя и ме отблъсна.
Избърса устни с опакото на дланта си и заличи морето. Отворих уста да заговоря, но тя
ме зашлеви силно.
— Постарай се да не те убият. Това искам да се повтори.
— Целувката или шамарът?
— И двете, но може би в друг ред. Тя затръшна вратата в лицето ми.
Любов. Любов като мраморно ехо в пуст хотелски коридор. Дидие ме чакаше във
фоайето.
— Доста се надявах да пренощуваш при Карла — каза ми, когато излязохме от хотела.
Спрях се и вперих очи в него.
— Искам само да кажа, че нося опасна новина. Вече знам къде Конканън върти
търговията с дрога.
Нощта оживя. А аз бях тъкмо в подходящото настроение.
— Сигурно ли е?
— Днес са го видели там в три следобед. — Къде?
— В една къща на „Скорпионите".
— На „Марин Лайне Роуд"?
— Да. Откъде знаеш?
— Проследих Вишну и неговите типове, след като ме пребиха. Там е едно от
свърталищата им.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще отида и ще позвъня на вратата.
— С ръчна граната в ръка? — попита замислено Дидие.
— Не. Ще се обадиш на Вишну и ще му кажеш, че ще го посетя тази вечер в десет.
— Защо мислиш, че имам телефона на Вишну?
— Дидие… — въздъхнах.
— Е, много добре, Дидие има телефона на всекиго, разбира се, или пък може да го
намери. Но смяташ ли, че е разумно да влизаш в бърлогата на лъва?
— Мисля, че Вишну ще иска да поговорим. Той си е разговорлив тип.
— Не се засягай, ама защо мислиш, че ще иска да говори с теб?
— Напуснах Компанията на Санджай и съм още жив. Ще иска да поговори с мен.
— Много добре. Значи ще се обадя.
Гледах го как се връща в хотела и махнах на един от портиерите сикхи. Мъжът прекоси
двора и дойде при мен до мотора.