Сянката на планината

жена мога да построя цяло имение.

Мадам Жу търгуваше с влияние и в продължение на повече от десетилетие изкопчваше

тайни от влиятелните клиенти в своя бордей, Двореца на щастието. Когато тя завлече Лиса в

своя лабиринт от мръсни чаршафи, Карла измъкна Лиса оттам, заля Двореца на щастието с

бензин и го изпепели до основи.

— Пуснала е вестта, че ме търси. И този път не са само близнаците.

Познавах близнаците — телохранители и неразделни спътници на Мадам Жу. Когато ги

видях за последно, кръвта им изтичаше, защото губех един много мръсен бой срещу тях, и

Дидие ги простреля.

— И близнаците мразя, а съм ги срещал само веднъж заедно.

— Този път — продължи Карла, загледана в нощта — си е довела и лични козметици.

Специалисти по заливането с киселина.

Една от услугите, предлагани за разплата през онези години, беше заливането с

киселина. Макар обикновено само да се ограничаваха до така наречените „изгаряния на

честта", заливачите с киселина се наемаха и на повече от това, стига да им предложеха добра

цена.

— Кога се е върнала в Бомбай?

— Преди два дни. Разбрала е отнякъде за смъртта на Лиса. Тя знае, че изгорих двореца й

заради Лиса. Иска да ме погледне в очите и да се изсмее, а след това да ме изгори.

Звездите скитаха по тъмните си пасища. Първите лъчи на зората притискаха и

смачкваха сенките. Бледата светлина започна да буди вълните, огрявайки ярко гребените им

— нажежени игриви тюлени.

Бавно извърнах глава, за да погледам профила на Карла, докато сърцето й разговаря с

морето.

Беше уплашена, дни наред вече. Бе открила нашата нежна мъртва приятелка, бяха я

пребивали полицаите, бе се разделила окончателно с Ранджит — по каквато и да е причина, хората на мадам Жу я издирваха, а после научи, че тъкмо Ранджит е бил накрая с Лиса.

Тя бе най-храброто момиче, което познавах, а аз, затънал в загуба и вина, не съм бил до

нея, когато е имала нужда от мен — и където ми беше мястото.

— Карла, аз…

— Е, ще го правим ли? — попита Дидие откъм малкото огнище. — Готови сме.

Дидие и Навин бяха поддържали огъня добре. Фината изстинала пепел, която бяха

разсипали настрани, стигаше всеки да гребне по шепа.

Отидохме на един от ъглите, обърнат към открито море, и разпръснахме тези малки

прашинки пепел от нея там, на мястото, където тя би избрала да разпръсне моята пепел.

— Сбогом и здравей, прекрасна душа — изрече Карла, докато пепелта струеше през

пръстите ни. — Дано се завърнеш за по-дълъг и по-щастлив живот.

Пратихме мисли за нея подир вятъра и пепелта. Толкова бях вбесен на Съдбата, че не

можех да заплача.

— Е, по-добре да се махаме оттук — подкани ни Навин, докато разчистваше

импровизираното огнище. — Скоро ще дойдат чистачите.