Сянката на планината

ще искаш да знаеш, че единият от тях е изнасилил няколко малки момиченца и още не знам

кого точно, докато не признаят? Изборът си е твой, разбира се.

Иди, че прави добро. Чух звън в ушите, лицето ми се пробуди от болка — болката на

гнева, която трепти в теб и не спира, докато не се случи нещо много хубаво или много

ужасно. Камбаните не спираха да звънят. Педофил? Съдбата е соломонов въпрос, винаги.

— Бих искал… — заговорих дрезгаво и се покашлях. — … Бих искал да ти платя, за да

спреш да биеш тримата задържани. Договорихме ли се?

— Договорката струва петстотин американски долара, когато успееш да ги замериш —

каза той.

Знаеше, че ме е обрал до шушка, а полицаят мъдро бе задържал за себе си няколкото

стотачки, които му дадох. Извадих банкнотите от ризата си и ги хвърлих на бюрото. Дилип

ахна.

— Горе имам още осемдесет задържани — каза той. — Искаш ли да ми платиш да не

бия и тях?

В този момент — пребит, не на себе си и обзет от мисълта, че тялото на Лиса е било в

полицейския участък и всяко ченге тук я е видяло мъртва, и знаейки, че Дилип Светкавицата

е пребил Карла сигурно на същата врата, за която ме бе оковал — не ми пукаше. Исках само

виковете да секнат за малко.

Подхвърлих още пари на бюрото.

— За всичките тая вечер — казах.

Той се разсмя и загреба парите. Ченгетата на вратата се разхилиха.

— Доходоносна нощ излезе — рече. — Трябва да те бия по-често. Излязох от кабинета, прекосих бялата веранда и слязох по стълбите.

Минах под арката и излязох на улицата — знаех, че бях купил тишина само за една нощ

и на следващата отново ще ги пребият, и ще има и други след тях, всяка нощ. Нищо не бях

прекратил, защото дори всичките пари на света не могат да купят мир и цялата тази

жестокост няма да спре, докато доброто не възтържествува като единствен закон.

Пред мен спря черна лимузина и от нея слезе Карла заедно с Дидие и Навин. Щастието

в душата ми препусна като свободен гепард из саваната на утехата. И болката побягна, подплашена от любовта.

Те ме прегърнаха и ме настаниха в колата.

— Добре ли си? — попита ме Карла и допря хладна длан на лицето ми.

— Добре съм. Как разбрахте, че са ме пуснали?

— Чакахме. Дидие ни се обади и чакахме от другата страна на улицата, пред „Лео".

Видяхме как те изхвърлят от участъка и ти дадохме малко време.

— Идеята беше на Карла — додаде Навин. — Тя каза: „Оставете го да си обуе гащите на

спокойствие." А после тъкмо тръгнахме и дойде черният амбасадор.

— След което ти влезе вътре — допълни Дидие.

— Което дойде малко нагло — усмихна се Навин. — Отново зачакахме и вече се

канехме да те измъкнем оттам, когато излезе.

— Имаме новини — каза Дидие.

— Какви новини?