![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
„Но то беше по-различно. Също като разликата между порив на вятъра по кожата ти и нечие докосване“.
Саймън се съсредоточи върху видението. В края на краищата имаше за какво да разсъждава, нещо различно от умопомрачителния глад и парещата болка в крайниците.
„Какво видях? Че езерото под двореца отново е живо, изпълнено с водата, която се разплисква точно под това колело? Езерото! Защо не се сетих за това досега? Джирики, не, Адиту каза, че в Асу'а има нещо, наречено Езерото на Трите дълбини, Главен свидетел. Значи това видях там долу. Видях ли? Аз пих от него! Но какво значение има това, дори да е вярно?“ Продължи да се рови из мислите си. „Кулата на Зеления ангел, онова дърво, езерото — свързани ли са по някакъв начин?“
Спомни си за сънищата си за Бялото дърво, които дълго го бяха измъчвали. Отначало си беше помислил, че е дървото Удун във вкочанения Ийджарджук, огромния вледенен водопад, който го беше поразил със своята величественост и невероятност, но му беше минало през ума, че то има и друго значение.
„Бяло дърво без нито едно листо. Кулата на Зеления ангел. Ще се случи ли нещо там? Но какво?“ Той се разсмя дрезгаво, изненадан от собствения си скрибуцащ глас — не беше изричал нито дума от много, много часове. „А и какво ли мога да направя? Да кажа на Инч?“
И все пак нещо се случваше. Езерото беше живо, Кулата на Зеления ангел очакваше нещо… и водното колело продължаваше ли, продължаваше да се върти неспирно.
„По-рано често сънувах едно колело — огромно колело, което се върти през времето — и издигаше миналото към светлината, а всичко живо свличаше надолу в земята… но не дървено като това, движено от кална вода“.
Сега колелото отново го свличаше надолу, обръщаше го така, че кръвта отново нахлу в главата му и слепоочията му заблъскаха.
„А какво ми каза ангелът в онзи сън?“ Той сгърчи лице от болка и преглътна вика си. Сякаш огромни игли пронизаха краката му. „Проникни по-дълбоко — каза ми тя. — По-дълбоко“.
Стените на Времето започнаха да се ронят около Саймън, сякаш колелото, което го въртеше, също като колелото, което беше посещавало сънищата му, се гмурна направо през тъканта на настоящия момент, повличайки го надолу към миналото и загребвайки от древната история, за да я разлее върху настоящето. Дворецът под него, Асу'а Великолепния, мъртъв от пет столетия, беше станал реален като извисяващия се над него Хейхолт. Делата на тези, които си бяха отишли — или на такива като Инелуки, които бяха умрели, но все още не си отиваха — бяха живи като делата на живите мъже и жени. А Саймън се въртеше сред тях, немощно парче кожа и кости върху колелото на Вечността, носен въпреки волята си през призрачното настояще и неумиращото минало.
Нещо опипваше лицето му. Саймън се измъкна от делириума и усети пръсти да докосват страните му. За момент плъзнаха по косата му и изчезнаха, когато колелото го издигна нагоре. Той отвори очи, но или беше загубил зрението си, или всички факли бяха угаснали.
— Какво си ти? — попита потрепващ глас. Беше съвсем близо, но той вече се отдалечаваше от него. — Чух те да викаш. Гласът ти не е като другите. И мога да те усетя. Какво си?
Устата на Саймън беше изприщена и той едва си поемаше дъх. Опита се да отговори, но изскочи само някакво тихичко бълбукане.
— Какво си?
Докато се мъчеше да отговори, Саймън се запита дали не сънува отново. Но въпреки натрапчивото си присъствие, създанията в нито един от сънищата му не го бяха докосвали с осезаема плът.
Сякаш измина цяла вечност, докато се издигне до върха на колелото, където огромните вериги трещяха оглушително над главата му, и отново започне да се спуска надолу. Докато отново стигне дъното, успя да събере достатъчно плюнка, за да промълви нещо, превъзмогвайки раздиращата болка в гърлото си.
— Помогни… ми…
Но ако въобще имаше някой, този път нито го докосна, нито се обади. Той продължи да се върти неумолимо. Зарида без сълзи — сам в мрака.
Колелото се въртеше. Заедно с него се въртеше и Саймън. От време на време върху лицето му плисваше вода и се процеждаше в устата му. Също като Езерото на Трите дълбини, той я поглъщаше жадно, за да поддържа искрицата живот в себе си. Сенки изпълваха замъгленото му съзнание. Гласове шептяха в ухото му. Мислите му се рееха несвързани, но болката го държеше в капана на измъченото му, агонизиращо тяло. Изпълваше го неутолим копнеж да се освободи.
Колелото се въртеше. Заедно с него се въртеше и Саймън.
Зърна някакъв безформен сив силует в безпределната далечина, но някак си достатъчно близо, за да го докосне. Блещукаше едва-едва, като сиво-зелени изсъхнали листа — ангелът от върха на кулата.