Гаснещ зрак [bg]

Ханако се загледа в пламъците. После каза:

— Ние пътуваме, Раест, в отговор на призива на един от вашите.

— Гуглата. Виж, това име си струва да бъде проклятие.

— Няма ли да се отзовеш на нуждата му?

— Не, разбира се.

— Каза, че други Тел Акаи са минали през тази долина и покрай пещерата ти. Изглежда, че в армията на Качулатия ще има много повече, отколкото си представях.

— Тел Акаи, които харесват една добра шега. Бягащи псета, които са превърнали скръбта в богиня на безкрайните сълзи. Илнапи, бягащи от узурпатор в островното им кралство. Форулкани, търсещи последния съдник. Джхеки и джеларкани, винаги жадни за кръв, дори и да е съсирена по леш. Дребни тирани, бягащи от ненакърнимата справедливост на Върховния крал. Тайсти, азатанаи, халакахи, теломени…

— Теломени?

— Вестта пътува бързо и надалече, Ханако, когато и вълните я разнасят.

— Тогава — прошепна Ханако, — това ще е страховита армия.

— Почти съм готов да се откажа от изолацията си, за да видя грозното лице на Качулатия, когато осъзнае истинската трагедия, която е отговорът на зле обмисления му призив.

— Трябваше да се сетя и сам — каза Ханако. — Скръбта ще събере огромен легион. Как иначе?

— Не е скръбта, млади ми Тел Акаи, а въпросите, за които няма отговори. Срещу такова мълчание безсилието и гневът ще се погрижат всеки меч да бъде изваден. Гуглата копнее да се изправи срещу враг и се боя, че ще превърне смъртта в бог. Същество, заслужаващо да бъде прокълнато, лице, което да бъде изваяно от безчувствен камък, предлагащо празен каменен поглед, гримаса от гранит. — Раест изсумтя. — Виждам долмени скоро и свещени кладенци, от които се вдига вонята на гниещо месо, за да посрещне танцуващи мухи. Жертвоприношения ще се правят в заблудата за честна сделка.

— Тел Акаи — каза Ханако, — се придържаме към вяра в баланса. Където има смърт, ще ѝ отговори живот. Всички неща в този свят и във всеки друг имат опорна точка.

— Опорна точка? А кой тогава е сътворил този световен конструкт, Ханако?

— Просто така са направени нещата, Раест. Планини ще се пропукват и рухват, за да направят равен терена, където преди са се извисявали стръмнини. Реки ще преливат и след това ще спадат, щом водата се оттече. За всяка дюна, издигната от ветровете, в отговор ще има падина.

— След всеки вик следва мълчание. След всеки смях има плач. Да, да, Ханако. — Раест махна с дългопръстата си, тънка почти като на скелет ръка. — Но, уви, това, което ми описваш, е игра на ума със самия себе си, терзан от нуждата да придаде смисъл на безсмислени неща. Със сигурност действат смътни правила, които едно наблюдение може да засече. Рухващи планини, преливащи реки и тем подобни. Стържещото колело на звездите нощем. Но такава предсказуемост може да заблуди, Ханако. По-лошо, може да доведе до самодоволство. По-добре е да се вслушаш в малко вероятното и да събереш такива правила само след като прахта на бедствието улегне. В края на краищата сърцевината на тази нужда е утехата.