Драконите на сломеното слънце [bg]

— Златна Луна — каза през ключалката. — Ужасно съжалявам да чуя, че напоследък не се чувстваш добре, освен това приеми съболезнованията ми за смъртта на Речен Вятър. Но чух, че е умрял като герой, докато е бранел народа ми от дракона, когато малцина твърдели, че кендерите си струват усилието. Исках да ти кажа колко съм благодарен и че с гордост наричам Речен Вятър свой приятел.

— Номерът е стар, Палин, не можеш да ме изиграеш — долетя разгневеният й глас отвътре. — Наследил си способността на чичо си да имитираш други хора. Всички знаят, че Тасълхоф Кракундел е мъртъв.

— Не, не съм — отвърна Тас. — Точно в това е проблемът. Или поне за някои хора — втренчи се строго в магьосника. — Наистина съм аз, Златна Луна — продължи. — Ако погледнеш през ключалката, ще ме видиш.

Той помаха.

Изтрака резе. Вратата съвсем бавно се отвори. Златна Луна застана в рамката й. Стаята зад нея бе осветена от множество свещи, които обгръщаха силуета й като в ореол. Коридорът непосредствено отвъд вратата нямаше никакво осветление, с изключение на една-единствена червена звезда. Първата учителка беше обгърната в сенки. Тас едва успя да я разпознае.

— Първа учителко — пристъпи с протегната ръка Палин.

Златна Луна бързо се обърна и позволи на светлината от стаята да огрее лицето й:

— Сега разбираш… — изрече тихо.

Свещите осветяваха гъста, златиста, избуяла коса, гладко и меко лице и очи, които, макар и зачервени от плач, бяха сини като утринно небе и изпълнени с блясъка на младостта. Тялото й бе така здраво, както в дните, когато дъщерята на Вожда се бе влюбила в младеж на име Речен Вятър. Годините, които Златна Луна бе преживяла на този свят, бяха поне деветдесет, ала тялото, косите, очите, гласът й, нейните устни и ръце бяха на младата жена, внесла жезъла със синия кристал в Странноприемница „Последен дом“.

Красива като утринна зора, тя стоеше пред тях, свела глава, подобно на откъсната роза.

— Що за чудо е това? — извика невярващо Палин.

— Не чудо — отговори с горчивина Златна Луна. — Проклятие.

— Прокълната ли си? — прояви интерес Тас. — Аз също!

Тя се обърна към кендера и го огледа от горе до долу.

— Наистина си ти! — измърмори. — Познах гласа ти. Но защо си тук? Къде беше досега? Защо си дошъл?

Тасълхоф протегна ръка и учтиво се здрависа с нея:

— С удоволствие ще ти разкажа всичко, Златна Луна. Всичко за първото погребение на Карамон, а после и за второто и за това, как съм прокълнат. Но точно сега Палин се опитва да ме убие. Дойдох при теб, за да разбера дали не можеш да му кажеш да не го прави. Така че, моля те само да поговориш малко с него, понеже аз мисля веднага да си тръгвам.

С което Тас отново си плю на петите. Почти беше достигнал стълбището и вече се канеше да полети надолу, когато ръката на Палин се стрелна като змия и в последния момент го улови за яката.