Колелото на Осхайм [bg]

— Аз… Не знам. — Пот се лееше от мен, ръката ми беше бледа от загуба на кръв и трепереше. — Истината ли казваше Синята дама, когато…

— Истина? — Локи вдигна ръце и пръстите му запърхаха. — Лъжите са нашият фундамент; всеки от нас започва с лъжа и гради живота си върху нея. Лъжите са по-издръжливи от истината, по-изменчиви и способни да се нагаждат към нуждите.

— Трябва да знам истината. Ти ме насочи по този път с истината, като ми показа смъртта на майка ми. Ключът не ме изхвърли в пустинята случайно… всичко беше част от плана. Срещата с Йорг Анкрат, намирането на ножа, с който да убия Мейрес Алус. Ти ме оформяше за тази задача, също както си оформил ключа и си го пратил по света да събере сила.

— Може би. — Локи сви рамене. — Фактите са най-добрият приятел на лъжеца. Толкова много истини се разкриват в търсенето на правдоподобна лъжа. Защо да не работим с тях? — Той се обърна да махне към стаята, вместилище на чудеса, осеяно със смърт. — „Какви оплетени дантели правим при първите си опити да мамим.“ Великият Скот го е написал, някога, когато луната е носела по-млад лик. — Той въздъхна. Докато мракът се виеше като дим около ключа в ръката ми, Локи сякаш се смали и състари, светлината в него помръкна. — Това беше първото ми творение и ще призная, че е оплетено. — „Къде е тоз страхливец, що не би се осмелил да води битка за земя такава?“ Още един цитат от великия Скот — а ето те и теб, страхливецо мой. Ще се осмелиш ли?

— Но дали да…

— Не ми пука! — прогърмя гласът на Локи, който сега изглеждаше изпит и болнав. — Знам само, че истината не ти е нужна. Не истината те освободи. Беше лъжа. Ти не си видял майка си да умира. Ти изобщо не беше в стаята. Дори не беше в Римската палата в онзи ден.

— Какво?

— Аз те излъгах.

— Какво…

— Омраза, смелост, страх — всичко е лъжа. Не търси причини. Постъпи както чувстваш. Не както чувстваш, че е правилно — просто както чувстваш.

— Но аз имам белег… — Посегнах към гърдите си, където мечът на Едрис Дийн ме беше улучил в онзи ден.

— Получи го при катерене по една ограда.

— Ах, ти, лъжливо копе…

— Да, знам. А сега, би ли побързал? Разпадам се вече.

Погледнах назад покрай фалшивия бог, създание, изтъкано от мечтите човешки, и видях зад оцапания с кръв прозорец към другата стая да стои моят приятел; само очите му се виждаха ясно там, където ръката му бе избърсала стъклото.

Завъртях ключа.