Колелото на Осхайм [bg]

— Ако ме убиеш, няма да имаш време да завъртиш ключа в обратната посока! — извиках. — А ако се опиташ да го направиш, преди да ме убиеш, ще ти отсека главата.

Едрис замахна диво и отскочи. Избърса уста, по която имаше кръв от прехапания му език, и се вгледа в мен. Дишаше тежко.

През огледалната фасетка на стената между нас зърнах баба и Мълчаливата сестра, и двете паднали на четири крака, с ръце, огъващи се под невидима тежест, докато Синята дама пристъпваше триумфално към тях.

— Ти дойде да спасиш света, Алика — изсъска тя. — Но пропусна да доведеш някой, който да спаси теб.

Сестрата успя да вдигне глава, тъмното ѝ око представляваше дупка към полунощ, а сляпото — дупка към пладнешкото слънце. Богинята на Снори, Хел, има такива очи. Старицата надигна ръка, свила хищно пръсти, и за момент напредването на Синята дама спря, но само за момент. Главата на Сестрата клюмна отново и лицето ѝ се загуби зад сивите кичури.

Едрис гледаше, запленен от спектакъла също като мен. Ръцете, които ни бяха движили по своята игрална дъска през целия ни живот, сега се срещаха за последно разчистване на сметките.

— Те не ме доведоха. Аз сам дойдох. — Една фигура стоеше на вратата на Синята дама, покрита с прах от мазилката, сива като призрак. Отначало не приличаше на човешка: беше твърде обемиста, имаше твърде много крайници, стърчащи под странни ъгли.

Крачка напред и новата фигура се свлече. Сега вече в нея се съзираше известен смисъл: един мъж, носещ друг. Падналият на колене мъж бе нисък, набит, мургав под праха, с лице по-скоро на чиновник, отколкото на герой, въпреки униформата и меча на кръста му. Капитан Ренпроу, адютант на маршала на Вермилиън, моя дясна ръка при организацията на защитата.

— Не! — Ако огледалото наистина бе прозорец, може би щях да се хвърля през него. По-дребната фигурка, която се просна и затъркаля сред огледалните късчета, бе осакатена не по-малко жестоко от всяка жертва на масата на Джон Резача. Деформиран старец, който едва можеше да се обърне и въпреки това сега, когато вдигна уродливата си глава, изглеждаше по-благороден от всеки мъж, който някога съм виждал да седи на трон.

— Мадам. — Гласът на Гариус беше прегракнал. Пътуването от Червения предел не му се беше отразило добре, а изкачването от основата на кулата — още по-малко. — Подценявате какво един Кендет е готов да пожертва за сестра си.

Една изкривена ръка посегна и старчески пръсти с подути кокалчета се увиха около глезена на Мълчаливата сестра. Видях върху лицето му болката дори от това елементарно движение — студът винаги е измъчвал ставите на Гариус, а в Слов зимата има зъби.

Мълчаливата сестра разкърши рамене, после изпъна ръце, все още навела глава. Във въздуха отекна трясък. Тя се надигна на колене и си пое хъхрещ дъх.