Колелото на Осхайм [bg]

Трясъкът на отваряща се врата ни накара да се завъртим и четиримата. На входа на стаята зад огледалото стоеше Синята дама, разперила ръце, сякаш се готвеше да хвърли някакво ужасяващо заклинание, сивата ѝ коса бе разчорлена, а около фигурата ѝ се вихреше наметало в среднощно синьо. Възрастта ѝ ме потресе. Знаех, че има повече от сто лета зад гърба си, но не я бях виждал такава — като нещо, което може да бъде натоварено на каруцата за трупове в задния край на затвора за длъжници: кости, носещи стара кожа, която се набръчкваше около всяка става. По-лошо от възрастта ѝ бе начинът, по който се движеше, обзета от неестествена жизненост, жадно, с трескави очи. Тя се метна към делящата ни повърхност, взимайки разстоянието за миг. Лицето ѝ изпълни огледалото и тя запищя проклятия на език, който се радвах, че не разбирам.

Направих крачка назад, когато две съсухрени ръце закриха огледалната фасетка и тя цялата потъмня.

— Какво прави? — Мора Шивал може да изглеждаше като сянка на себе си — даже не сянка, по-скоро като че ли е била намазана прекалено тънко върху деня, — но все още ме плашеше до смърт. — Какво прави тя?

— Не знам — каза Кара. — Но трябва да продължаваме.

— Накъде?

Кара посочи същия процеп като преди малко.

— Ама това е само шкаф или нещо такова…

— Картата сочи, че е оттук. — Тя хвърли поглед към хартията в ръката си и се намръщи.

— Чудесно. — Промуших се покрай Снори и пъхнах глава в процепа. — Тук вътре има място да стои прав един човек и никакъв друг изход.

— Може да се качва нагоре — каза Снори.

Не ми хареса как звучи това.

— Влез тогава и опитай. — Този път поне не ме блъсна.

— Това би трябвало да свърши работа — чу се непознат глас зад мен.

Обърнах се и видях, че ръцете са се дръпнали от огледалната фасетка и отново гледам изпитото лице и блестящите очи на Синята дама.

— Това би трябвало да свърши работа — повтори тя със стържещ глас, без нито следа от културата и хумора, познати ми от спомените на Червената кралица.

— Каква работа? — искаше ми се да попитам, но езикът ми залепна за небцето на пресъхналата ми уста. Видях как някои от най-тънките пукнатини зарастват.

— Огледалото се цери. — Кара отстъпи назад. — Давай! Бързо!

Вече изгарящ от желание да се махна оттук, аз се пъхнах в кухината зад процепа, свил ръце към гърдите си. Стоях във вертикална тръба, малко по-висока от самия мен. В извитата стена отпред имаше сребърен панел без никакви знаци. Тъй като ми липсваха други идеи, притиснах ключа към него.

— Отвори се.

Зданието потрепери.

— Отвори се!

Панелът почерня.

— Отвори се, проклет да си!

Нещо се раздвижи със стон на измъчвана стомана, ужасно стържене, от което ми изтръпнаха зъбите.

— Джал!

Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя как Снори изчезва, когато вътрешният цилиндър се завъртя, с мен в него, и запечата входа. Продължих да притискам ключа към панела, молейки се горещо на всеки бог, който пожелае да ме изслуша. Светлината премигна и угасна.