Колелото на Осхайм [bg]

— Продължавай да се въртиш.

Той се подчини със скърцане, агонизиращо бавно, борейки се за всеки сантиметър.

В огледалото вратата на Синята дама потрепери под мощен удар. И още един. На третия се пръсна, сякаш беше от стъкло, и зловещо остри парчета се разлетяха във всички посоки. В рамката стоеше Мълчаливата сестра, прегърбена в сивите си дрипи както винаги, намек за загадъчната ѝ усмивка играеше по тънките ѝ устни, едното ѝ око беше тъмно и пронизващо, а сляпото сияеше, като че ли главата ѝ бе пълна със светлина. Зад нея, по-висока, по-широка, с алена броня, се извисяваше Червената кралица и дим се издигаше от мантията на раменете ѝ, сякаш можеше всеки момент да лумне в пламъци.

— Алика. — Синята дама кимна лекичко на посетителките си. — И сестра ти. Така и не разбрах как точно ѝ е името.

Зад мен Кара излезе от цилиндъра, който продължи да се върти, за да обърне отвора си към Снори и Хенан.

— Не гледай звездата — изсъсках и бутнах лицето ѝ настрани с една ръка.

— Може би ще ни запознаеш? — каза Синята дама.

Баба ми не отговори. Мълчаливата сестра пристъпи в стаята и в същия миг отражения на Синята дама скочиха от новите огледала по стените и се втурнаха към оригинала, вляха се в нея и някак си станаха едно. Всяко такова присъединяване изрисуваше Мора Шивал по-твърдо в света, придаваше ѝ по-голяма яснота, правеше синьото на робата ѝ по-наситено, по-ярко, а плътта върху костите ѝ — по-солидна.

— Не. — Мълчаливата сестра изрече само тази дума и огледалата се пръснаха на парченца, блещукащи облаци разцъфтяха пред всяка рамка. Даже пукнатините на фракталното огледало за миг вместо да зарастват се удължиха. Не мога да ви кажа как звучеше гласът ѝ — знам само, че думата бе изречена.

— Това беше глупаво. — Синята дама избърса устата си, където я бе порязало едно от летящите парченца. — Да си хабиш така силата.

— Този път няма да избягаш. — Баба ми пристъпи покрай сестра си. Държеше дълъг тънък меч с гравирани по острието руни.

— Не можеш да спреш това, Алика. — Синята дама отстъпи към фракталното огледало. — Този свят е разбит. Смъртта е разбита, заедно с мрака и светлината. Но има по-добър живот, който чака онези от нас с достатъчно умствена сила, за да го вземат. Стадото така или иначе е загубено, но пастирите могат да оцелеят. — Гледаше стариците пред себе си, но знаех, че думите ѝ са предназначени за мен.

— Хората могат да бъдат спасени. — Баба вдигна меча си и насочи върха му към сърцето на своя враг. — И аз ще се боря да ги спася, колкото и крехка да е надеждата за успех.

Мора Шивал поклати глава.

— Говориш ми за хората, момиченце, но винаги е ставало дума за това да държиш властта в собствените си ръце. Страхът е този, който те кара да продължаваш да се бориш. Страх от това какво ще бъдеш без история, без трон и без корона, които да изпълват с приветствени възгласи гърлата на селяните ти. Ти си родена за властта. Изкатерила си се до нея през прекършените тела и умове на брат си и сестра си. Някъде зад тези свирепи очи все още пламти мечтата да станеш Червена императрица, нали, Алика? Планираш пътя си към върховния трон от толкова много години, че не можеш да се откажеш от него, дори да се опитваш. Ти прекърши силата на крал Келион на изток, неутрализира Скорон, вдъхна богобоязливост у Пристанищните кралства зад гърба си… и ето те тук, напредваш през Слов под някакъв претекст и си се отправила към Виен. Трупаш планини от мъртъвци по-бързо от Мъртвия крал — така че не ми говори за „хората“.