Колелото на Осхайм [bg]

Едрис финтира и мечовете ни се остъргаха.

— Нямам време да те убия — каза той. — За щастие, доведох със себе си някой, който има. — Отстъпи назад и нероденият се разгъна като паяк от тъмния таван, където се бе крил в сенките зад колоните. Спусна се на мястото, освободено от Едрис — ужас от прясно месо, пренаредено около костите на мъжете, които Синята дама бе пратила с некроманта. Туловище върху дебели крака, с пет мършави одрани крайника, които стърчаха от отворения гръден кош, всеки дълъг два метра, че и повече, с по десетина стави и с остър костен шип на върха.

Едрис ми обърна гръб и тръгна към отсрещната стена и ключа.

— С този меч, който открадна от мен, може би дори ще я пратиш обратно в Ада. Но тя още ще е свързана с лича. Така или иначе, това ще ми спечели нужното време, а ако се наложи, после сам ще се справя с теб. — Той сложи ръка на ключа и ахна, когато лъжите му го обгърнаха. — Макар че няма да има „после“. — Китката му се завъртя, обръщайки ключа в другата посока, и гигантските двигатели завиха в нова тоналност. — Ето как свършва светът. Без гръм, без съсък, само със завъртането на едно колело.

В крайна сметка малко са нещата, които могат да изстискат от човек еднакво количество глупост и смелост — ако всъщност това не е едно и също. Семейството може да го направи, както и гледката на някой, когото мразиш страстно и който се кани да сграбчи момента си на триумф.

— Никога не подценявай какво един Кендет е готов да пожертва за сестра си. — Думите излетяха от устните ми без нито помен от страх.

Това, което ме обзе, не беше берсеркерска ярост. Мисля, че бесът, обладал ме в деня, когато прерязах гърлото на Мейрес Алус, така и не ме беше напуснал съвсем, не се беше наврял обратно в мъничкото и забравено кътче, където го държах някога, а се бе смесил с кръвта ми, както е при всеки друг човек, говорейки ту тихо, ту силно. Гневът, който надигна ръката ми, си беше чисто мой, притежавах го и си бях платил за него. Метнах меча на Едрис и той полетя, въртейки се във въздуха, също като ключа преди малко. И точно както ключът на Локи бе улучил целта си, нечестивото острие на Едрис направи същото, забивайки се между лопатките му.

Нероденият се надигна между нас и ръцете му ме обвиха като пръсти на гигантска длан.

Някак си Снори бе съзрял ядката на сина си в неродения, нападнал ни в подземието на Черната крепост. Тогава не можех да го разбера — как бе видял своето сред онази покварена гадост от трупна плът и го бе довършил през сълзи. Аз сега не го виждах, но знаех, че мама би видяла дъщеря си, и това бе достатъчно. Това, което забих в откритото сърце на неродения, не беше ножът ми, а кардиналският печат от онзи далечен път по атаро-загреската граница. И това, което ги раздели — детето, никога невидяло този свят, и чудовището, сътворено в Ада, — не беше моята вяра. Беше вярата на милион и повече хора, гушещи се в своите църкви, криещи се от неспокойни сънища в леглата си, плашещи се от поличби и предзнаменования, вкопчени в своя бог, докато краят на дните се приближава. Тази вяра, тази воля, придобила сили от самото Колело, раздели детето от кошмара и остави мъртвата плът разкъсана на земята.