Колелото на Осхайм [bg]

Един-единствен светлинен панел се мъчеше да се включи, замествайки почти непроницаемия мрак с трепкаща червена светлина, прогонваше сенките към ъглите, само за да отстъпи отново и да им позволи да се прегрупират. В средата на стаята имаше четири дебели квадратни колони и повърхността им беше покрита с екрани, всичките тъмни.

Веднага забелязах, че малкото светлина, която бях видял отначало в стаята, идва от прозорчето до входния цилиндър. Бях го помислил за черен панел, но всъщност беше дебел стъклен прозорец с изглед към тъмна стая и сега ми показваше Снори и останалите, чакащи от другата страна на преградата.

Отляво мръсен сив парцал висеше върху нещо на стената. Дръпнах го и видях, че държа плащ, дрипав и лекьосан. Той бе закривал огледалната фасетка в стаята. Сега Синята дама стоеше близо до огледалото, с гръб към него, вдигнала и двете си ръце. Лампите в нейното убежище хвърляха сянката ѝ върху мен, а останалата им светлина се разливаше в стаята. Баба ѝ сестра ѝ стояха пред Дамата, с напрегнати от съсредоточаване лица. Бях виждал това изражение и преди, в спомените на баба, когато двете като деца се бореха с отраженията си. Два сребърни отблясъка между пръстите на Синята дама потвърдиха, че тя държи две малки огледалца, насочени към враговете ѝ.

Напрежението върху лицата им ме спря. Задържа дъха ми пленен в гърдите. Накара ме да запазя мълчание.

И точно тогава усетих, че зад мен има някой.

— О, боже. Това е Джон Резача! — Студената ръка на страха впи пръсти във вътрешностите ми.

— Който и да е този твой кошмар, създал си го самият ти. Той може да те нарани само по начини, които можеш да си представиш. Докато аз, от своя страна, ще те нараня по много по-лоши начини. Такива, каквито не можеш и да си въобразиш.

Обърнах се с нозе толкова премалели, че едва ме държаха. Пред мен стоеше Едрис Дийн, демоничен в пулсиращата червена светлина. Тъмният гребен на косата му изглеждаше черен като нощ между посивелите страни. Бледият хоризонтален белег под дясното му око сякаш подчертаваше думите му. Един по-тъмен белег, дебел и грапав, минаваше отстрани по врата му, където Кара едва не бе отсякла главата му.

Някакво движение в крайчеца на полезрението ми привлече за момент вниманието ми обратно към прозореца. Мъртъвци изникваха от виещите се коридори в стаята зад мен, коридори, които се протягаха дълбоко в недрата на машината. Видях как устата на Снори зейва в рев, как Кара крещи или пищи, но до мен не достигаше никакъв звук.