Колелото на Осхайм [bg]

— Мина ми през ума, че можеш да се добереш дотук — каза той. — Ти и севернякът. — Кимна към опръскания с кръв прозорец. През него не се виждаше много освен бясно движещи се човешки фигури. — И кучката. — Потърка разсеяно врата си и черния белег над ключицата си. — Хрумна ми, че би могъл да го счупиш вместо мен, затова го направих. Виждаш ли, никога не ме е било особено грижа за Дамата, а и тя не ми се доверяваше съвсем, защото не се появявам в никое от бъдещетата, които мъдрите могат да разчетат. Иначе подкрепям плана ѝ. Но предпочитам аз да седя начело на масата, когато новите богове се съберат в света, идващ след този. Едрис, Господаря на сътворението. Добре звучи. — Той вдигна зловещия си меч и върхът му се озова на педя от корема ми. — А сега, ако бъдеш така любезен да ми дадеш ключа, ще си свърша работата. — Той кимна към пространството зад колоните. Светлината от огледалото разкриваше задната стена, проектирайки свои собствени пукнатини върху много от екраните там — пукнатини, които все още зарастваха и бяха изминали може би половината път до пълното изцеление. Насред стената се намираше сребърната плоча, описана от професора, с надписа „Ръчно управление“ над нея. По средата ѝ имаше тъмен процеп, където сигурно се пъхаше ключът.

Сведох очи към острия връх, сочещ към пъпа ми, после хвърлих поглед назад към баба и Мълчаливата сестра, на колене, мъчещи се да станат, но притискани неумолимо надолу. От ъгълчетата на очите им вече започваше да се процежда кръв. Спомних си за Хенан в Кулата на мошениците, с меча на Едрис Дийн опрян в шията му. Бях дал на момчето ключа на Локи, за да го даде на некроманта, а то го беше хвърлило обратно към мен. Не ми беше позволило да откупя свободата му.

Очите ми се върнаха към върха на меча пред мен.

Накрая винаги всичко се свежда до острия връх. Едрис ме беше заплашил с ужаси, които не мога да си представя. Не можех да си представя да гледам как това черно желязо потъва в корема ми.

Остър вик на агония отекна зад мен. Вик на наранена старица. Нещо тъмно и кърваво се удари в прозореца до мен и се плъзна беззвучно надолу. Беше слабичка фигура… може би Хенан.

Хвърлих ключа и Господ да се смили над нечестивата ми душа, помолих се на Локи, макар да знаех, че той не е нищо повече от щампа на един стар професор, отпечатана върху тъканта на света и оформена от легендите. Помолих се и проследих премятането на ключа във въздуха с една-единствена дума: „Изключи!“, избрана без по-важна причина от тази, че каквото и да искаше Едрис Дийн, аз исках точно обратното. Дори двигателят да се изключеше, всички ние щяхме все така да се носим стремглаво към Ада: Колелото щеше да продължи да се върти, макар и по-бавно, тласкано от човешката неспособност да не използваме силата за собствена изгода. Но повече от всичко исках Едрис Дийн да отиде в Ада пръв.