Лебедова песен [bg]

Но какво означаваха виденията във вълшебното огледало?, зачуди се тя. Дали не бяха неща, които щяха да се случат, или неща, които можеха да се случат?

Реши да не споделя за виденията си, докато не помислеше още малко върху тях. Все още не познаваше достатъчно добре Ръсти Уедърс, макар че ѝ изглеждаше добър човек.

Когато Джош и Ръсти се върнаха, Джош попита фокусника дали могат да останат няколко дни и да споделят водата и кучешката му храна. Суон сбърчи носле, но коремът ѝ изкурка.

— Накъде сте се запътили? — попита ги Ръсти.

— Все още не знаем. Разполагаме с кон със здрав гръб и най-смелото и проклето псе, което някога си виждал. Предполагам, че ще продължим напред, докато не си намерим място, на което да се установим.

— Може да мине много време. Не знаеш какво се крие пред вас.

— Но знам какво се крие зад нас. Едва ли ще е по-лошо от него.

— Таиш надежда — констатира Ръсти.

— Да. — Джош погледна Суон. „Защити детето“, помисли си той. Смяташе да направи и невъзможното, за да го стори, не само защото се подчиняваше на заповедта, а защото обичаше това момиченце и беше готов на всичко, което беше по силите му, за да се увери, че ще оцелее независимо какво ги очакваше. А това, осъзна гигантът, щеше да бъде като разходка в ада.

— Предполагам, че ще дойда с вас, ако нямаш нищо против — каза Ръсти. — Единственото, което имам, са дрехите на гърба ми, магическото ми яке, кутията и огледалото. Не мисля, че тук имам голямо бъдеще, нали?

— Не — съгласи се Джош.

Ръсти погледна през мръсния прозорец.

— Господи, надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя слънцето да изгрява отново и след това ще се самоубия с тютюнопушене.

Джош се разсмя, а фокусникът се разкикоти.

Суон се усмихна, но усмивката ѝ бързо увехна.

Беше се променила изключително много от онова малко момиченце, което влезе с майка си в магазина на Поу-Поу Бригс. Щеше да навърши десет на трети ноември, но точно сега се чувстваше много стара… на поне тридесет. А не знаеше нищо за нищо! Преди лошия ден целият ѝ свят се състоеше само от мотели, каравани и малки тухлени къщи. Какъв беше останалият свят?, чудеше се тя. И сега, след като лошият ден беше дошъл и отминал, какво беше останало след него?

Светът ще продължи да се върти, беше казала Леона. О, Господ завъртя много бързо този свят, така е! И даде много силни души и умове на много хора… хора като теб може би.

Спомни си как Поу-Поу Бригс се беше изправил и беше проговорил. Това беше нещо, за което не искаше да мисли много, но сега трябваше да разбере какво означава. Не се чувстваше специална по никакъв начин, само изморена, пребита и прашна, и когато оставеше мислите си да се отнесат към майка ѝ, искаше единствено да се пречупи и да се разплаче. Но не се предаваше.