Хари Потър и огненият бокал

— Професор Муди! — извика Хари, като се приближиха до него, разбутвайки тълпата ученици.

— Здрасти, Потър! — изръмжа Муди.

Магическото му око последва групичка първокурсници, които бързаха припряно нанякъде. После окото се обърна навътре и проследи през тила на професора учениците чак докато завиха зад ъгъла. Едва тогава Муди се обърна към Хари:

— Влезте!

Той им направи път да влязат в празната класна стая, мина след тях, куцукайки, и затвори вратата.

— Намерихте ли го? — направо попита Хари. — Господин Крауч.

— Не — отвърна Муди.

Той отиде до катедрата си, седна, протегна дървения си крак с лека въздишка и извади своето неизменно шишенце.

— А използвахте ли картата? — попита Хари.

— Разбира се — рече Муди и отпи. — Направих като теб, Потър. Призовах я с магия и тя долетя от кабинета ми право в гората. Името му не се появи никъде.

— Значи все пак се е магипортирал, а? — побърза да каже Рон.

— Никой не може да се магипортира в района, Рон! — викна Хърмаяни. — Има и други начини, по които би могъл да изчезне, нали, професоре?

Магическото око на Муди трепна и се спря на Хърмаяни.

— И вие трябва да помислите за кариера на аврор — каза й той. — Разсъждавате много логично, Грейнджър.

Хърмаяни поруменя от задоволство.

— Добре, значи не е носел мантия невидимка — обади се Хари, — защото картата показва и невидимите. Сигурно е напуснал територията на училището.

— Сам ли е успял? — намеси се Хърмаяни. — Или някой го е принудил?

— Да, не е изключено… да са го метнали на метла и да са изфучали нанякъде — побърза да каже Рон и хвърли пълен с надежда поглед към Муди. Явно му се искаше да чуе, че и той като другите има талант за аврор.

— Не изключвам възможността за отвличане — избоботи Муди.

— Ами тогава може да е в Хогсмийд — предположи Рон.

— Може да е навсякъде — каза Муди и поклати глава. — Със сигурност знаем само, че не е тук.

Белезите по лицето му се разтеглиха от шумна прозявка и зад кривата му уста зейнаха дупки от липсващи зъби.

Той продължи:

— Дъмбълдор ми каза, че вие тримата обичате да се впускате в разследване, но се боя, че нищо не можете да направите за Крауч. Министерството ще го търси, Дъмбълдор вече ги е уведомил, а ти, Потър, мисли само за третото изпитание.

— Какво? — сепна се Хари. — О, да…

Не беше се сещал за лабиринта, откакто излезе от него с Крум предишната вечер.

— Точно като за тебе щяло да бъде — продължи Муди, без да отмества поглед от Хари, докато почесваше наболата по белязаното си лице брада. — Както разбирам от Дъмбълдор, успявал си да се справяш с такива работи неведнъж досега. Още в първи курс си преодолял много премеждия, за да опазиш Философския камък.

— И ние — бързо добави Рон. — Ние с Хърмаяни му помагахме!

Муди се ухили.

— Е, помогнете му да се упражнява и за това, което му предстои, тогава със сигурност ще спечели — посъветва ги той. — А междувременно… постоянна бдителност, Потър. Постоянна бдителност! — Той отпи още една дълга глътка от шишенцето си, а магическото му око се завъртя към прозореца, откъдето се виждаше най-горното платно на кораба от „Дурмщранг“. — Вие двамата — насочи той нормалното си око към Рон и Хърмаяни, — стойте близо до Потър, ясно? Аз следя за всичко, но въпреки това… колкото повече очи гледат, толкова по-добре.