Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

— Не. Обясних на Летните хора, че съм дошъл да видя сина си, и те ми показаха къде си.

Спаркс свали медала от врата си. Хвърли го в краката на Сирас и каза с глас, дрезгав от недоверие:

— Тогава това трябва да е твое, герой… Голям кураж се е искало да дойдеш тук и да ми забиеш нож… ето ти наградата. Вземай я и се измитай. — Той затвори очи и чу как Сирас се наведе и вдигна медала.

— На нашия благороден син Темън… — Резониращият глас затихна. — Как е майка ти? Аз й дадох това по време на маскената нощ, като завещание.

— Тя е мъртва, чужденецо. — Спаркс отвори бавно очи, за да види лицето на Сирас. — Умряла е в деня, в който съм се родил.

— Умряла е при раждането? — попита той, сякаш наистина го интересуваше какво е станало.

Спаркс кимна.

— По време на Лятото не всички са имали модерни средства. Няма да ги имат и след Промяната. — Той разтри ръце по грубата тъкан на панталона си. — Но това не ме засяга. Нито пък теб.

— Синко! Синко… — Сирас премяташе медала между пръстите си. — Какво мога да ти кажа? Премиер-министърът е мой баща и твой дядо. Когато той се върна при мен, всичко беше много просто. Неговата кръв е във вените ми и тя ме издигна в очите на обществото… направи ме лидер. Даде ми право да управлявам, даде ми успех и щастие. Когато той се върна на Самат, със собствените си ръце ми даде този медал и ме вкара в Съвета. — Той пусна медала между пръстите си. Медалът се завъртя на верижката, отразявайки светлината. — Аз го дадох на майка ти, защото тя приличаше толкова много на народа на моята майка. Тя ме върна в моя майчин свят цяла една нощ, когато бях самотен и когато баща ми беше далеч.

Спаркс почувства как костите му се стопяват и тялото му се превръща в дим.

— Ти, копеле… защо дойде сега тук? Къде бе тогава, преди години, когато имах нужда от теб? Чаках те да се върнеш, опитвах се да правя всичко, за да бъда онова, което смятах, че си ти, за да ме харесаш, когато ме видиш. А сега, когато всичко е загубено, когато съсипах живота си… ти идваш и ме виждаш такъв!

— Спаркс, животът ти не е съсипан. Животът ти не е свършен. Аз дойдох да… да поправя стореното. — Той се запъна. Спаркс бавно се обърна към него. — Братовчедка ти Муун ми каза за теб. Муун ме изпрати тук.

— Муун? — Спаркс отмаля.

— Да, синко. — Сирас се усмихна обнадежден. — Умът й е изпълнен непрекъснато с мисли как отново да се съберете, а сърцето й, според мен, чака друго… След като срещнах твоята братовчедка, разбрах, че вие произхождате от добър род. — Спаркс мълчаливо погледна встрани. — И след като видях колко вярва в теб — продължи Сирас, — аз не мисля, че има нещо, заради което да се срамувам, че си мой син:

Спаркс се изправи на крака, когато баща му го доближи. Сирас окачи отново медала на врата му, погледна го и надзърна дълбоко в очите му.