Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

50

Спаркс се движеше из слабо осветените стаи на покоите на Старбък. Те вече не бяха част от него, но и не можеше свободно да ги напусне. Сега всички изходи се наблюдаваха не от охраната на кралицата, а от разярени Летни хора. Когато той направи опит да попита Летните хора за Муун, те не поискаха да му кажат нищо. А когато се опита да ги придума да го пуснат, му се изсмяха и го отблъснаха назад с харпуни и ножове. Те знаеха кой бе той, Еъриенрод им беше казала. И щяха да го държат там до момента на жертвоприношението.

Еъриенрод отново го беше оковала до себе си. Ако нейните мечти бяха провалени, тогава и неговите щяха да имат същата съдба. Ако утре тя умре, и той ще умре. Тя го бе привързала към себе си така здраво, както щяха да бъдат вързани утре един към друг и хвърлени в морето. Тя беше олицетворение на Морето, а Старбък беше неин съпруг и те щяха да се родят отново с новия прилив… но като нови тела с нови, неопетнени души — Летни души. Така е било открай време и макар че чуждоземците бяха изопачили ритуала, за да отговаря на техните цели, той бе продължил винаги да съществува. Имаше ли някой, който можеше да промени Промяната? Муун се бе опитала да го спаси от нея, но съдбата се оказа по-силна и от двамата. Той се опита да не мисли какво се е случило между Еъриенрод и Муун, след като бе излязъл, когато Муун най-после научи истината за себе си. Дори ако Муун по някакъв начин бе успяла да избяга от Еъриенрод нямаше начин сега тя да се върне при него. Той можеше само да й бъде благодарен, че му бе дарила един последен час, една последна утеха в един пропилян живот.

Спаркс започна да рови в позлатения шкаф и намери вързоп с дрехи, които бе носил при първото си идване в двореца. Постла ги внимателно върху мекия килим и откри сред тях мънистената украса, която си бе купил през втория ден в града… и своята флейта. Той сложи настрана флейтата, взе дрехите, надяна дебелите панталони и облече ризата с цветовете на дъгата. После взе от най-горното чекмедже на шкафа медала на баща си и го окачи на врата си. Накрая взе внимателно флейтата си и седна на кушетката.

Спаркс вдигна инструмента до устните си, после отново го свали — устата му неочаквано бе станала суха, много суха, за да може да свири. Преглътна, кръвта биеше бавно в слепоочията му. Той отново вдигна крехката флейта от раковина. Като намести пръстите си на отворите, Спаркс се опита да свири. Въздухът около него се изпълни с несигурни ноти. Почувства гърлото си пресъхнало и отново преглътна. Мелодия след мелодия изпълваха главата му. Започна да свири колебливо. Постепенно пръстите му започнаха да се движат по-бързо и мелодията се понесе като планински ручей, сладка и чиста, идваща от глъбините на неговото същество, връщайки го към света, който бе изгубил. Вярата на Муун в него беше чиста като песента, а споменът за нея изми неговия срам, излекува всички рани, поправи всички злини…