Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Спаркс се намръщи.

— Добре, ти си доказала своето твърдение! Някой трябва да се опита да промени това. Но защо ние? — Ръката му стисна медала. — Ти знаеш… моят… баща каза, че може да ни изведе от Тийумат. Той може да ни уреди да отидем на Кареумов. Ще бъде толкова лесно…

— На Кареумов не сме им нужни. Ние сме нужни тук. — Кареумов, Пазара на Крадците, нощното небе. Ще бъде толкова лесно. Дори ако можем да засеем семената тук, никога няма да видим крайната жетва, никога няма да научим, дали сме загубили или спечелили… — Това, което ние дължим, можем да го платим само тук. — Гласът й стана тъжен.

— Някои неща никога не могат да се изплатят. — Спаркс отиде до прозореца. Муун видя, че някой отвън махна с ръка. — И ако трябва да останем тук, в Карбънкъл, в двореца… — Той млъкна. — Не зная дали бихме могли да издържим това, Муун. Аз не мога да започна отново на същото място, където бях…

— Погледни хората отсреща — настоя тя. — Това е маскената нощ… нощта на прехода. Никой не е това, което е бил или което ще бъде… ние не сме нищо, нашият потенциал е безкраен. Казват, че маските свалят от нас нашите грехове, правят ни свободни да забравим, дават ни възможност за нов живот.

Тя застана зад него.

— След тази нощ нищо няма да е същото. Дори и Карбънкъл. Тук ще дойдат Летните хора, а с тях и бъдещето. Ще бъде нов свят, не света на Еъриенрод. — Но той също ще бъде неин, винаги ще бъде. Тя знаеше това, но не го каза. — И аз ти обещавам, че никога няма да стъпиш отново в двореца. — И аз никога няма да кажа никому защо.

Той я погледна изненадан. На лицето му се изписа облекчение. Но пак въздъхна, почувствал дистанцията помежду им.

— Това не е необходимо. Трябва ми време… време да забравя… Може би цял един човешки живот няма да му стигне. — Той отново се обърна към прозореца.

Муун погледна навън към улицата. Образът на тълпата се размаза като масло, разлято върху водна повърхност. Тук никога не вали. Трябва да вали… тук никога няма дъги.

— Ще почакам… — каза тя, като изяждаше думите, стараейки се да не се задави с тях. — Но няма да е дълго. — Тя намери ръката му, стисна я. — Тази вечер съм длъжна да съм щастлива. — Устата й трепна. — Това трябва да бъде нашият Фестивал, споменът от него трябва да носим вечно. И ние що го запомним. Искаш ли да излезем навън и да се веселим така, както сме длъжни да го направим? Може би ако опитаме, ще направим тази вечер такава, каквато вечно ще я помним.

Той кимна. На устните му се появи колеблива усмивка.

— Можем да опитаме.

— Но най-напред трябва да кажа на един човек довиждане. — Тя прехапа устни.

— Кой? — Спаркс проследи нейния поглед.

— Един… чуждоземец. Един полицейски инспектор. С него избягах от номадите. Сега е в болница.

— Полицай? — Той се опита да възстанови предишния тон на гласа си. — Тогава той е повече от полицай — той е приятел.