Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Опасенията на Джон бяха лесно обясними. Или въжето можеше да се скъса, или котвата да се изтръгне. И в двата случая положението щеше да стане безизходно.
Нощта наближаваше. Слънчевият диск, удължен от пречупването на лъчите и кървавочервен, вече изчезваше зад хоризонта. Последните ивици вода блестяха на запад и искряха като петна разтопено сребро. На тази страна всичко беше само небе и вода освен една ясно очертана точка — скелета на „Мъкуори“, застанал неподвижно върху плитчината.
Бързият залез забави само с няколко минути настъпването на здрача и скоро земята, която ограждаше хоризонта на изток и север, потъна в нощта.
Върху тесния сал, обгърнат от тъмнината, положението на пътешествениците беше тревожно! Едните заспаха мъчителен сън, пълен с кошмари, а другите не мигнаха цялата нощ! На разсъмване всички бяха капнали от нощната умора.
С прилива задуха вятър откъм морето. Беше шест часът сутринта. Нямаше време за губене. Джон даде нареждания за път. Той заповяда да вдигнат котвата. Но поради непрекъснатото обтягане на въжето лапите й бяха затънали дълбоко в пясъка. Без рудан и дори със скрипците, които Уйлсън приспособи, бе невъзможно да я изтеглят.
Измина половин час в безплодни усилия. Джон, който бързаше да отплава, преряза кабела и изостави котвата, като се лиши от всяка възможност да закотвят сала в случай, че приливът не ги отведе до брега. Но той не искаше повече да чака, с един удар на секирата освободи сала и го остави на волята на вятъра и на течението, чиято скорост беше две мили в час.
Опънаха платното. Носеха се бавно към земята, която се очертаваше като смътна сива маса върху фона на небето, осветено от изгряващото слънце. Рифовете бяха обходени и ловко избягнати. Но под несигурния вятър салът сякаш не се приближаваше до брега. Колко мъки, за да се достигне тази Нова Зеландия, слизането на която беше толкова опасно!
В девет часа обаче до брега оставаше по-малко от една миля. Той бе заобиколен от подводни скали и бе много стръмен. Трябваше да намерят място, където да слязат. Малко по малко вятърът започна да намалява и съвсем стихна. Ненужното вече платно увисна и тежеше на мачтата. Джон нареди да го свалят.
Само приливът носеше сала към брега и трябваше да се откажат да го управляват, а и огромни водорасли забавяха движението му.
В десет часа Джон забеляза, че салът е почти неподвижен на шестотин метра от брега, а нямаха с какво да се закотвят.
Дали отливът нямаше да ги отнесе назад? Със стиснати юмруци, с разбито сърце Джон хвърляше мрачни погледи към тази недостъпна земя.
За щастие — наистина за щастие този път — почувствуваха удар. Салът спря. Той бе заседнал върху пясъчно дъно на петдесет метра от брега.
Гленарван, Робърт, Уйлсън и Мълреди се хвърлиха във водата. Салът бе здраво привързан о съседните скали. Пътничките, носени на ръце, достигнаха сушата, без да измокрят нито една гънка от роклите си, и скоро всички с оръжията и хранителните припаси стъпиха най-сетне върху опасния бряг на Нова Зеландия.
Глава VIII
НАСТОЯЩЕТО НА СТРАНАТА, В КОЯТО СЕ НАМИРАТ
Гленарван искаше, без да губят нито час, да продължат покрай брега за Окленд. Но още от сутринта небето се бе покрило с гъсти облаци и към единадесет часа, след слизането на брега, заваля проливен дъжд. Това им попречи да тръгнат и ги принуди да подирят убежище.
Уйлсън откри много навреме една пещера, издълбана от морето в базалтовите скали на брега. Пътешествениците се скриха в нея с оръжието и хранителните си припаси. Там намериха голямо количество сухи водорасли, напластени с времето от вълните. Това бяха готови легла, от които пътешествениците се възползуваха. При входа на пещерата накладоха огън от трески и започнаха да се сушат.
Джон се надяваше, че проливният дъжд няма да трае дълго, но се излъга. Минаха часове, без небето да се промени. Към обед се появи и вятър, който засили поривите си. Това непредвидено лошо време би вбесило и най-търпеливия човек, но какво можеше да се направи? В такава буря би било лудост да се тръгне без превозно средство. Впрочем до Окленд щяха да стигнат за няколко дни и едно закъснение от дванадесет часа не можеше да има голямо значение, ако не се появяха туземци.
През този принудителен престой разговорът се въртеше около войната, която се водеше по това време в Нова Зеландия. Но за да се разбере и прецени сериозността на обстоятелствата, всред които бяха попаднали корабокрушенците от „Мъкуори“, трябва да се познава историята на борбата, която тогава заливаше в кръв остров Ика-на-Мауи.