Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Как? Въпреки войната с туземците? — попита леди Елена.
— Англичаните, госпожо, се вълнуват твърде малко от войната! — отвърна Паганел. — Те се бият и едновременно правят изложби. Това не ги смущава. Те дори строят железопътни линии под куршумите на новозеландците. В провинцията Окленд железопътните линии за Дръри и Мере Мере пресичат главните точки, окупирани от въстаниците. Обзалагам се, че работниците стрелят от локомотивите.
— А докъде е достигнала тази безкрайна война? — попита Джон Манглс.
— Вече цели шест месеца, откак сме напуснали Европа — отговори Паганел, — тъй че не знам какво е станало след нашето заминаване, зная само някои събития, за които четох във вестниците в Мерибъроу и Сеймор по време на преминаването ни през Австралия. Но по това време се биеха здраво на остров Ика-на-Мауи.
— А кога е започнала тая война? — попита Мери Грант.
— Искате да кажете, „започнала отново“, драга госпожице — отговори Паганел, — защото първото въстание стана в 1845 година. Сегашната война започна към края на 1863 година, но много преди това маорите се готвеха да се отърсят от игото на английското владичество. Партията на туземците националисти водеше активна пропаганда за избиране на един маорски вожд. Те искаха да провъзгласят за крал стария Потато, а селото му, разположено между реките Уайкато и Уайпа, за столица на новото кралство. Потато беше стар човек, повече коварен, отколкото смел, но имаше умен и енергичен пръв министър, потомък на племето нгатихахуас, което живееше в провлака на Окленд преди чуждата окупация. Тоя министър, на име Уйлям Томпсън, стана душата на тази война за независимост. Той бе организирал изкусно военни морски отряди. По негово внушение един вожд от провинцията Таранако обедини в името на националната идея разпръснатите племена. Друг един вожд от Уайкато основа сдружението „Поземлена лига“, една истинска общественополезна лига, чиято цел беше да попречи на туземците да продават земите си на английското правителство. Устройваха се банкети, както това става преди революциите в цивилизованите страни. Английските вестници започнаха да пишат за тия тревожни признаци и правителството се обезпокои не на шега от дейността на „Поземлената лига“. С една дума, духовете бяха възбудени и мината готова да избухне. Липсваше само искрата или по-скоро сблъскването между интересите на двете страни, за да я възпламени.
— А това стана?… — попита Гленарван.
— Това стана в 1860 година — отговори Паганел — в провинцията Таранаки, на югозападния бряг на Ика-на-Мауи. Един туземец притежавал шестотин акра земя близо до Ню Плимът. Той ги продал на английското правителство. Но когато земемерите се явили да измерят продаденото място, вождът Кинги протестирал и през март построил върху спорните шестотин акра укрепен лагер, защитен от висока дървена ограда. Няколко дена след това полковник Голд превзел с войската си този лагер и същия ден бил изстрелян първият изстрел, който обяви националната война.
— Маорите много ли са? — запита Джон Манглс.
— През последното столетие маорското население е доста намаляло — отговори географът. — В1769 година Кук изчислява това население на четиристотин хиляди души. В 1845 година при преброяването на „Туземния протекторат“ то беше спаднало на сто и девет хиляди. Цивилизаторските избивания, болестите и алкохолът са го изтребили. Но в двата острова все още остават деветдесет хиляди туземци, от които тридесет хиляди войници, които ще се противопоставят дълго време на европейските войски.
— Досега въстанието успяло ли е? — попита леди Елена.
— Да, госпожо. И самите англичани неведнъж са се възхищавали от смелостта на новозеландците. Те водят партизанска война, устройват засади, нападат малки отряди, ограбват именията на колонистите. Генерал Камърън не се е чувствувал много добре по тия места, дето е трябвало да се прочиства всеки храсталак. В 1863 година след дълга и кръвопролитие борба маорите се установили в една голяма укрепена позиция, оградена от три защитни линии, на височината Уайкато, в края на една верига от стръмни хълмове. Агитатори призовавали цялото маорско население да излезе да брани родината си и му обещавали изтреблението на „пакеките“, т.е. на белите. Генерал Камърън стоял начело на три хиляди души, които след зверското убийство на капитан Спрент били безпощадни спрямо маорите. Имало кръвопролитни сражения. Някои от тях траели по дванадесет часа, без маорите да отстъпят пред артилерията на европейците. Централното ядро на националната войска било образувано от свирепото племе уайкатос, под предводителството на Уйлям Томпсън. Този туземец генерал командувал отначало две хиляди и петстотин бойци, а по-късно осем хиляди. Притекли му се на помощ двамата войнолюбиви вождове Шонга и Хеки заедно с племената си. В тази свещена война жените взимали участие в най-тежките изпитания. Но правото не разполага винаги с по-доброто оръжие. След кръвопролитни сражения генерал Камърън успял да подчини окръга Уайкато, но областта била обезлюдена и запустяла, защото маорите я напуснали, преди войската да влезе. По време на тия сражения имало забележителни прояви на храброст. Четиристотин маори, затворени в крепостта Оракан без храна, без вода и обсадени от хиляда англичани под командата на бригадния генерал Кеъри, отказали да се предадат. И един ден точно по пладне те си пробили път през 40-я полк, който бил разбит, и избягали в блатата.