Децата на капитан Грант

— Той пътешественик ли е бил, господин Паганел? — запита Робърт Грант.

— Да, момчето ми, един от членовете на научната комисия, която е пътувала с австралийската фрегата „Новара“ по време на околосветското й пътуване в 1858 година.

— Господин Паганел — продължи Робърт, чиито очи пламваха при мисълта за големите географски експедиции, — има ли прочути пътешественици, които са обходили Нова Зеландия, както Бърк и Стюарт — Австралия?

— Неколцина, детето ми, като например доктор Хукър, професор Бризар, естествениците Дифенбах и Юлиус Хааст. Но макар че мнозина от тях са заплатили с живота си страстта си към пътешествията, те не са толкова известни като австралийските или африканските пътешественици.

— А знаете ли тяхната история? — запита младият Грант.

— Разбира се, момчето ми. И понеже виждам, че гориш от желание да знаеш колкото мене, ще ти я разправя.

— Благодаря, господин Паганел, слушам ви.

— И ние ще слушаме — каза леди Елена. — Не за пръв път лошото време ни заставя да се поучаваме. Говорете така, господин Паганел, че всички да ви чуваме.

— На вашите заповеди, госпожо, — отговори географът, — но разказът ми няма да бъде дълъг. Тук не става дума за ония смели изследователи, които се борили с австралийския минотавър106. Нова Зеландия е малка страна, изучаването й не е много трудно. Затова моите герои не са били пътешественици в пълния смисъл на думата, а обикновени туристи, станали жертва на най-прозаични злополуки.

— Кои са те? — запита Мери Грант.

— Геометърът Уйткомб и Чарлтън Хауит, същият, който открил останките на Бърк, загинал по време на паметната експедиция, за която ви говорих при престоя ни на брега на Уймера. Уйткомб и Хауит били начело на две отделни експедиции на остров Тавай-пуна-му. И двамата тръгнали от Крайстчърч в първите месеци на 1863 година, за да открият проходи в северните планини на провинцията Кентърбъри. Хауит, след като преминал планинската верига при северната граница на провинцията, установил главната си квартира край езерото Бръ-нър. Уйткомб, напротив, намерил в долината на Ракайа един проход, който стигал до източната част на планината Тиндъл. Спътник на Уйткомб бил Джейкъб Лупър, който публикува в „Литъл тън Таймс“ описание на пътуването и на катастрофата. Доколкото си спомням, на 22 април 1863 година двамата изследователи се намирали в подножието на един глетчер, от който извира Ракайа. Те се изкачили до самия връх на планината и тръгнали да търсят нови проходи. На другия ден Уйткомб и Лупър, капнали от умора и студ, спрели да починат сред дебел сняг на хиляда и двеста метра над морското равнище. В продължение на седем дни те се лутали из планината, в дъното на долини, оградени с отвесни скали, без изход, често без огън, понякога и без храна, захарта им се превърнала в сироп, сухарите в мокра каша, от дрехите и завивките им течала вода, изпохапа-ни от насекоми. Някои дни те изминавали по три мили, а понякога само двеста метра. Най-сетне на 29 април намерили една маорска колиба и в една градина няколко шепи картофи. Това било последното ядене, което двамата приятели си поделили. Вечерта стигнали до брега на морето, близо до устието на Тарамакау. Трябвало да преминат на десния й бряг, за да продължат на север към реката Грей. Тарамакау била дълбока и широка. След един час търсене Лупър намерил две малки повредени лодки, които поправил, колкото можал, и свързал заедно. Двамата пътешественици започнали преминаването привечер, но едва стигнали средата на реката, и лодките се напълнили с вода. Уйткомб се хвърлил във водата и изплувал обратно на левия бряг. Джейкъб Лупър, който не знаел да плува, се заловил за лодката. Това го и спасило, но след колко страдания. Нещастникът бил отнесен в морето към подводните скали. Първата вълна го потопила на дъното, втората го изхвърлила на повърхността и го блъснала в скалите. А настъпила и страшна тъмна нощ. Валял проливен дъжд. Целият в кръв и подпухнал от морската вода, Лупър прекарал няколко часа в морето. Най-сетне лодката се ударила в твърда земя и нещастникът бил изхвърлен в безсъзнание на брега. На другия ден на разсъмване той допълзял до един извор и видял, че течението го било отнесло на една миля от мястото, където опитали да преминат реката. Вдигнал се, тръгнал край брега и скоро намерил нещастния Уйткомб, целият затънал в тинята. Той бил мъртъв. Лупър изкопал с ръце един трап в пясъка и погребал трупа на своя другар. След два дена, умиращ от глад, той бил прибран от гостоприемни маори — срещат се и такива — и на 4 май стигнал до лагера на Чарлтън Хауит. Шест седмици по-късно загинал като нещастния Уйткомб.