Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Долната част на мачтата, първият и вторият удължител бяха отрязани и разделени. Главните съставни части на сала вече плаваха. Съединиха ги с остатъците от предната мачта и тия дълги греди бяха здраво свързани с въжета. Джон се погрижи да постави между гредите шест празни бурета, които трябваше да издигнат сала над водата.
Върху тази солидна основа Уйлсън постави нещо като решетъчен под, направен от капаци на входник. Вълните можеха да заливат сала, без водата да се задържа, и пътниците щяха да бъдат предпазени от нея. Освен това около сала бяха здраво прикрепени бурета, които образуваха едно околовръстно перило и предпазваха от големите вълни.
Сутринта Джон забеляза, че вятърът е попътен, и постави в средата на сала напречника на третото платно вместо мачта. Закрепиха го с въжета и прикачиха към него платно. Едно голямо весло с широка перка, поставено отзад, позволяваше да управляват сала, ако вятърът го тласкаше достатъчно бързо.
В този си вид салът, построен много майсторски, можеше да устои на бурното море. Но ако вятърът променяше посоката си, щяха ли да могат да го управляват, щеше ли той да стигне брега? Ето къде беше въпросът. В девет часа започна товаренето.
Най-напред натовариха достатъчно храна, която да им стигне до Окленд, защото в този безплоден край не трябваше да разчитат на никаква храна.
От резервите на Олбинет взеха няколко консерви месо, които бяха останали от провизиите, купени за пътуването с „Мъкуори“. Но тези провизии не бяха достатъчни и трябваше да прибягнат до долнокачествените продукти, намерени на борда — лоши морски бисквити и две буренца солена риба. Стюардът тънеше от срам.
Провизиите бяха поставени в херметически затворени сандъци, непропускащи морската вода. След това ги натовариха на сала и ги привързаха здраво в основата на импровизираната мачта. Оръжията и мунициите също бяха поставени на сигурно и сухо място. За щастие пътешествениците бяха добре въоръжени с карабини и револвери.
Натовариха и една малка котва за в случай, че не успеят да стигнат до брега, докато трае приливът, и бъдат принудени да хвърлят котва в открито море.
В десет часа започна да се чувствува приливът. Вятърът духаше слабо от северозапад. Повърхността на водата се къдреше от леки вълни.
— Готови ли сме? — запита Джон Манглс.
— Всичко е готово, капитане — отговори Уйлсън.
— На сала! — заповяда Джон.
Леди Елена и Мери Грант слязоха по една груба въжена стълба и се настаниха при основата на мачтата върху сандъците с провизии, а мъжете до тях. Уйлсън хвана кормилото. Джон застана до въжетата на платното, а Мълреди отряза вързалото, което придържаше сала към кораба.
Опънаха платното и салът заплава към брега под двойния тласък на прилива и вятъра.
До брега имаше девет мили, разстояние сравнително малко, което лодка с добри гребци би изминала за три часа. Но със сала положението беше друго. Ако вятърът постоянствуваше, може би щяха да стигнат до брега само за един прилив. Но ако вятърът стихнеше, отливът можеше да отнесе сала и щеше да се наложи да хвърлят котва, за да чакат следващия прилив. Това беше сериозна работа и не преставаше да занимава Джон Манглс.
Все пак той се надяваше да успее. Вятърът се засилваше. Приливът бе започнал в десет часа и те трябваше да стигнат брега в три часа. Иначе трябваше да хвърлят котва или да бъдат отнесени от отлива навътре в морето.
Отначало всичко вървеше добре. Малко по малко черните върхове на рифовете и жълтият килим на пясъчните плитчини изчезнаха под надигащата се от прилива вода. Налагаше се голямо внимание и извънредна сръчност, за да се избягнат скритите под водата скали и да се управлява един сал, който не се подчиняваше много на кормилото и се отклоняваше лесно.
По обед салът беше още на пет мили от брега. Ясното небе позволяваше да се виждат главните извивки на сушата. На североизток се издигаше планина, висока седемстотин и петдесет метра. Тя се очертаваше на хоризонта като силует на маймуна, която прави гримаса с вирната нагоре глава. Това беше Пиронджия, разположена, според картата, точно на тридесет и осмия паралел.
В дванадесет и половина часа по обед Паганел отбеляза, че всички рифове са изчезнали под вълните на прилива.
— Освен един — отговори леди Елена.
— Кой, госпожо? — запита Паганел.
— Ето, там! — отговори леди Елена, като посочи една черна точка на миля от сала.
— Наистина — отвърна Паганел. — Трябва да отбележим къде е, за да не се натъкнем на него, тъй като приливът скоро ще го залее.