Децата на капитан Грант

— Да — каза Джон Манглс, — всички тези катастрофи сякаш са свързани помежду си. Изглежда, някаква фаталност ръководи съдбата на пътешествениците и те загиват един след друг.

— Имате право, приятелю Джон — отговори Паганел. — И аз често съм забелязвал това. По силата на каква солидарност Хауит е загинал почти при същите обстоятелства? На това не може да се отговори. Чарлтън Хауит е бил натоварен от Уайд, началника на правителствените строежи, да очертае трасето на един път за коне от равнините на Хурунуи до устието на реката Тарамакау. Той тръгнал на 1 януари 1863 година, придружен от петима души, и изпълнил с чудно умение възложената му задача: бил прокаран път от четиридесет мили до едно непроходимо място на Тарамакау. Тогава Хауит се върнал в Крайстчърч и въпреки наближаващата зима поискал да продължи проучванията си. Уайд се съгласил. Хауит заминал да запаси с хранителни припаси лагера си, за да прекарат там зимата. Тогава именно той намерил Джейкъб Лупър. На 27 юни Хауит и двама от неговите хора — Робърт Литл и Хенри Мълис — напуснали лагера. Те прекосили езерото Брънър и оттогава никой вече не ги видял. Леката им плитка лодка била намерена изхвърлена на брега. Търсили ги в продължение на девет седмици, но напразно. Явно е, че нещастниците, които не знаели да плуват, са се удавили в езерото.

— Но не може ли да се предполага, че те са живи и здрави при някое новозеландско племе? — каза леди Елена. — Не е ли разумно поне да има съмнение за тяхната смърт?

— Уви, не, госпожо — отговори Паганел. — Защото през месец август 1864 година, т.е. една година след изчезването им, те още не се бяха върнали… А когато в Нова Зеландия някой не се върне цяла година — пошепна той с глух глас, — значи, че бездруго е загинал!