Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Много са придирчиви! — каза майорът. — А това месо, бяло или черно, как го ядат — сурово или печено?
— Но защо искате да знаете това, господин Мак Набс? — възкликна Робърт.
— Как защо, моето момче? — отговори сериозно майорът. — Ако ми е съдено да свърша между зъбите на някой човекоядец, предпочитам да бъда опечен!
— Защо?
— За да съм сигурен, че няма да бъда изяден жив!
— Добре, майоре — поде Паганел, — ами ако трябва да ви опекат жив?
— Да ви кажа право, изборът не е много лесен — отговори майорът.
— Впрочем, Мак Набс — отвърна Паганел, — ако това може да ви достави удоволствие, знайте, че новозеландците ядат месото само печено или пушено. Това са хора сведущи, те разбират от кухня. Що се отнася до мене обаче, мисълта да бъда изяден ми е много неприятна! Да свърша живота си в стомаха на един дивак! Пфю!
— В края на краищата — каза Джон Манглс — от всичко следва, че не трябва да попадаме в техни ръце. Да се надяваме също, че един ден християнството ще унищожи тия чудовищни обичаи.
— Да, трябва да се надяваме — отговори Паганел. — Но вярвайте ми, че дивак, който е вкусил човешко месо, мъчно ще се откаже от него. Съдете сами от следните два факта.
— Да ги чуем тия факти, Паганел — каза Гленарван.
— Първият е описан в хрониките на дружеството на йезуитите в Бразилия. Някакъв португалски мисионер срещнал веднъж една много болна стара бразилка. Оставали й само още няколко дни да живее. Йезуитът я посветил в истините на християнството, които умиращата приела без възражения. После, след храната за душата, той помислил и за храната за тялото и й предложил някои европейски лакомства. „Уви — отговорила старицата, — стомахът ми не понася никаква храна. Има само едно нещо, което бих искала да вкуся, но за жалост никой тук не може да ми го даде.“ „Какво е то?“ — попитал йезуитът. — „Ах, сине мой, това е ръчичка от момченце! Струва ми се, че бих изгризала с удоволствие малките костички!“
— Я гледай! А дали е вкусно? — запита Робърт.
— Моята втора история ще ти отговори, момчето ми — продължи Паганел. — Веднъж един мисионер упреквал някакъв канибал за тази ужасна и противна на божите закони привичка да се яде човешко месо. „Освен това то трябва да не е вкусно!“ — добавил той. — „Ах, отче! — отговорил дивакът, като хвърлил към мисионера жаден поглед. — Кажете, че бог го забранява, но недейте казва, че не е вкусно! Ако само можехге да вкусите!…“
Глава VII
НАЙ-СЕТНЕ СЛИЗАТ НА ЗЕМЯТА, КОЯТО ТРЯБВАШЕ ДА ИЗБЯГНАТ
Съобщените от Паганел факти бяха неоспорими. По отношение жестокостта на новозеландците не можеше да има никакво съмнение. Следователно слизането на брега представляваше опасност. Но дори опасността да беше сто пъти по-голяма, трябваше да я посрещнат. Джон Манглс съзнаваше, че е необходимо да напуснат веднага кораба, обречен на близка гибел. Между двете опасности, от които едната сигурна, а другата само вероятна, нямаше място за колебание.
Що се отнася до възможността да бъдат прибрани от някой кораб, не беше разумно да се разчита на нея. „Мъкуори“ не се намираше по пътя на корабите, които посещават бреговете на Нова Зеландия. Те отиват или по на север, в Окленд, или по на юг, в Ню Плимът. А корабът беше заседнал тъкмо между тия две точки, в пустинната част на бреговете на Ика-на-Мауи. Лоши, опасни и малко посещавани брегове. Обикновено корабите се стремят да ги избягнат, а ако случайно вятърът ги отнесе към тях, да се отдалечат час по-скоро.
— Кога ще тръгнем? — попита Гленарван.
— Утре сутринта в десет часа — отговори Джон Манглс. — Приливът ще започне и ще ни отнесе до брега.
На другия ден, 5 февруари, в осем часа салът бе завършен. Джон положи всички старания той да бъде добре направен. Площадката на предната мачта, която послужи за отдаване на котвите, не беше достатъчна, за да пренесе пътниците и провизиите. Трябваше да се построи здрав сал, лесно управляем и годен да издържи едно плаване от девет мили. За неговото построяване можеха да вземат материали само от мачтите.
Уйлсън и Мълреди се хванаха на работа. Въжетата, които крепяха мачтата, бяха прерязани на височината на долния напречник. Под ударите на секирата главната мачта бе пресечена в основата си и се прекатури през перилата на десния борд, които изпращяха от нейната тежест. „Мъкуори“ остана без мачти и заприлича на понтон.