Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
— Той се намира тъкмо по посока на северния хребет на планината — каза Джон Манглс. — Уйлсън, внимавай да минем встрани от него.
— Да, капитане — отговори морякът, като наблягаше с цялата си тежест върху голямото весло кормило.
За половин час изминаха още половин миля. Но чудно нещо, черната точка продължаваше да стърчи над водата.
Джон я следеше внимателно и за да я разгледа по-добре, взе далекогледа на Паганел.
— Това не е риф — каза той, след като се вгледа един миг. — Това е някакъв плаващ предмет, който се издига и спуща с вълните.
— Да не е някое парче от мачтата на „Мъкуори“? — запита леди Елена.
— Не — отговори Гленарван, — никое парче не може да бъде отнесено толкова далече от кораба.
— Чакайте! — извика Джон Манглс. — Разбрах какво е — това е лодката!
— Лодката на платнохода! — каза Гленарван.
— Да, милорде, лодката на платнохода, обърната с гръбнака нагоре.
— Нещастниците! — извика леди Елена. — Те са загинали!
— Да, госпожо — отговори Джон Манглс, — и не можеше да не загинат, защото сред тия рифове, при това вълнение и в такава тъмна нощ те отиваха на сигурна смърт.
В течение на няколко секунди пътешествениците останаха безмълвни. Те гледаха тази лека лодка, която се приближаваше. Явно тя се беше обърнала на четири мили от сушата и сигурно никой от тия, които бяха в нея, не се бе спасил.
— Но тази лодка може да ни бъде полезна — каза Гленарван.
— Наистина — отговори Джон Манглс. — Карай към нея, Уйлсън.
Промениха посоката на сала, но вятърът постепенно стихна и успяха да стигнат до лодката едва след два часа.
Мълреди, който стоеше на предната част на сала, избягна удара и притегли обърнатата лодка до сала.
— Празна ли е? — запита Джон Манглс.
— Да, капитане — отговори морякът. — Лодката е празна и с отворени шевове. Тъй че не би могла да ни послужи.
— Нищо ли не може да използуваме от нея? — запита Мак Набс.
— Нищо — отговори Джон Манглс. — Тя става само за трески.
— Съжалявам — каза Паганел, — защото тази лодка можеше да ни отведе до Окленд.
— Трябва да се примирите, господин Паганел — отговори Джон Манглс. — Впрочем при това бурно море предпочитам нашия сал пред тази лека лодка. Трябва й само един слаб удар и тя ще стане на парчета! Тъй че няма какво повече да правим тук, милорде.
— Както кажеш, Джон — отвърна Гленарван.
— На път, Уйлсьн — изкомандува младият капитан, — с курс право към брега!
Приливът трябваше да продължи още около един час. През това време можеха да изминат две мили. Но вятърът стихна почти напълно и сякаш щеше да задуха откъм сушата. Салът застана неподвижно. Скоро под натиска на отлива той дори започна да се връща навътре в морето. Джон не се поколеба нито секунда.
— Хвърляй котвата! — извика той.
Мълреди, който беше готов, пусна котвата на десет метра дълбочина. Салът се отдръпна още четири метра и опъна котвеното въже. Платното бе свито и приготвиха всичко за по-дълъг престой.
Новият прилив щеше да настъпи не по-рано от девет часа вечерта и понеже Джон Манглс не искаше да пътуват нощем, салът остана на котва до пет часа сутринта. Земята се виждаше на по-малко от три мили.
Силното вълнение повдигаше водата и създаваше впечатление, че се носи към брега. Когато узна, че ще прекарат цялата нощ на сала, Гленарван запита Джон защо не използува вълнението, та да се приближи до брега.
— Ваша светлост е жертва на една оптическа измама — отговори младият капитан. — Макар да изглежда, че се движат, вълните не се движат. Това е само клатушкане на водните частици и нищо повече. Хвърлете парче дърво сред тия вълни и ще видите, че то ще стои на едно място, докато започне отливът. Тъй че остава само да имаме търпение.
— И да вечеряме — добави майорът.
Олбинет извади от един сандък с продукти няколко парчета сушено месо и една дузина сухари. Стюардът се червеше, че трябва да предложи на господарите си такава оскъдна вечеря. Но тя беше посрещната с удоволствие дори и от пътничките, които поради силното люшкане на сала нямаха голям апетит. И наистина резките движения на сала, който устояваше на натиска на вълните, като разклащаше котвеното въже, бяха неприятни и уморителни. Салът, непрекъснато раздрусван от къси и капризни вълни, сякаш се блъскаше в някоя подводна скала. Понякога той като че ли наистина опираше в дъно. Въжето се опъваше силно и Джон трябваше всеки половин час да го отпуща с около два метра, за да го облекчи. Без тази предпазна мярка то неизбежно щеше да се скъса и салът, изоставен на себе си, щеше да бъде отнесен в открито море.