Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
— В случай, че кралят ми е пропуснал да го спомене… — Думите прозвучаха с тиха, изпепеляваща омраза. — Охраната на Външната стена те е видяла да разговаряш с капитан Шийлън, който преди беше в Граничния легион. Той се опитал да говори с други за твоите… предчувствия, когато бил заловен и затворен. Не мисля, че ще има някаква възможност да ни създава още неприятности. Въпросът засега е приключен, а след време и ти ще бъдеш забравен.
Сърцето на Балинор замря, когато чу последната новина. Ако Шийлън беше заловен и затворен преди да е успял да се свърже с Гинисън и Фандуик, тогава нямаше да има кой да събере Граничния легион. Спътниците му нямаше да научат, че е затворен след пристигането му в Тирзис, а дори и да подозираха това, нямаше да могат да разберат къде се намира.
Почти никой не знаеше за тези подземия на двореца, пък и входът им беше добре прикрит. Тримата отчаяни пленника гледаха, потънали в дълбоко мълчание, как охраната им постави малък поднос с хляб и кана с вода пред вратата, а после изчезна в коридора като отнесе всички факли, с изключение на една. Усмихващият се зловещо Стенмин държеше тази последна светлинка, докато чакаше приведената фигура на Паланс да последва едрите мъже от охраната. Но Паланс се спря неуверено. Не можеше, да откъсне очи от гордото, решително лице на брат си. Слабата светлина на факлата осветяваше широкото му лице с червеникави отблясъци, а дългият му дълбок белег се тъмнееше зловещо в полусенките на мрака. За известно време братята се гледаха безмълвна После Паланс тръгна бавно с отмерени крачки към Балинор, като се отърси от ръката на Стенмин, който се опитваше да го задържи. Спря само на няколко крачки от брат си, а широко отворените му търсещи очи не се откъсваха от изсеченото като от гранит лице. Той сякаш се мъчеше да попие непоколебимостта, която се излъчваше от него. Повдигна колебливо едната си ръка, спря се за миг, после стисна здраво рамото на Балинор и впи силно пръсти в него.
— Искам да… знаеш. — Думите бяха шепот в почти пълния мрак. — Искам да разбереш… Трябва да ми помогнеш…
Балинор кимна мълчаливо, огромната му ръка се протегна и стисна ръката на брат му в изблик на обич. За миг те се сляха в едно, сякаш приятелството и любовта от детството никога не бяха изчезвали. После Паланс се обърна и бързо излезе от килията. Обезпокоеният Стенмин побърза да го последва. Тежката врата се затвори, чу се стържещият звук на железните панти и металните резета, и тримата пленника бяха отново заключени в малката килия, отново сред непрогледния мрак. Заглъхващите стъпки замряха в тишината. И отново започнаха да чакат, но всяка реална надежда за спасение изглеждаше безвъзвратно загубено.
Призрачна фигура се отдели от тъмнината на забулените в нощта дървета под високия мост Сендик и се стрелна безшумно към двореца на Букхана. С бързи, сигурни отскоци силната фигура се измъкна от ниския жив плет и храсталаците и се промъкна между величествените брястове. Чифт дебнещи очи изучаваха стената, която ограждаше кралското имение, и внимателно търсеха признаци за нощната охрана. Близо до вратата от ковано желязо в края на моста, патрулираха няколко часови, а гербът с изображението на сокола се открояваше в светлината на факлите на входа. Тъмната фигура изкачи бавно наклонения насип, който водеше към покритите с мъх и бръшлян стени над него. След като стигна до върха, тя моментално се сля със сенките на камъка.
Дълго време изобщо не се виждаше, докато вървеше встрани от главната порта при слабата светлина на факлите. После неканеният гост отново се показа, тъмно петно на фона на слабо осветената от луната — западна стена Яките ръце се хванаха здраво за виещите се лози и изтеглиха безшумно едрото тяло до горния край на стената. Там главата се протегна предпазливо и острите очи надникнаха към пустите градини на двореца, за да проверят за стражи. Със силно придърпване неканеният гост се качи върху стената и след като се прехвърли леко през нея, скочи с глухо тупване сред цветята на градината.