Мечът на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #1
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елмира Димова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечът на Шанара». Краткое содержание книги:
Господарят на Магиите и Носителите на Черепи са носители на могъщо зло и се опитват да превземат този свят.
Срещу тях застава Ший — последният оцелял наследник на рода Шанара. За да успее, трябва с цената на всичко да открие легендарния Меч на Шанара…
— Шърл, какво искаш да знаеш за Шърл? — Запита го бързо високият човек от границата. Яростта отново изчезна от изпускащите гневни стрели очи на брат му и върху устните му бавно пропълзя усмивка. За миг напрегнатото му лице се отпусна.
— Тя е толкова красива… толкова красива. — Въздъхна глуповато и камата се свлече бавно на пода на килията, когато принцът разтвори ръцете си, за да подчертае силата на чувствата си. — Ти ми я отне, Балинор. Ти се опита да я държиш надалеч от мен. Но сега тя е в безопасност. Тя беше спасена от един човек от Южната земя, принц като мен. Но, сега аз съм крал на Тирзис, а той е само принц. На някакво си малко кралство. Аз самият никога не бях чувал за него. Той и аз ще бъдем добри приятели, Балинор, така, както ние двамата с теб бяхме на времето. Но Стенмин… казва, че не трябва да се доверявам на никого. Дори трябваше да затворя Месалин и Актън. Те дойдоха при мен, когато воините от Граничния легион си отидоха по домовете, и се опитаха да ме убедят да… ами, май да се откажа от плановете си за мир. Те не разбираха… защо…
Изведнъж млъкна и погледът му попадна на забравената за миг кама. Вдигна я бързо, постави я обратно в ножницата, погледна крадешком брат си. Ужасно много приличаше на дете, което току-що ловко беше успяло да си спести смъмряне. У Балинор вече не остана и капка съмнение, че брат му е абсолютно неспособен да взема разумни решения. Отново го завладя предишното предчувствие, че е щял да направи сериозна грешка, ако беше изтръгнал камата от брат си и го беше задържал в плен. Сега знаеше защо се беше появило това вътрешно чувство на предупреждение, Стенмин много добре разбираше състоянието на Паланс и нарочно беше оставил двамата братя сами в килията. Ако Балинор се беше опитал да обезоръжи брат си, злият мистик щеше да може да осъществи очевидната си цел с един смел удар — да убие и двамата братя. Никой нямаше да го разпитва, след като каже, че Паланс е намерил случайно смъртта си, докато брат му се опитвал да избяга от затвора? А при двама мъртви братя и баща, неспособен да управлява, мистикът можеше да завземе управлението на Калахорн и сам можеше да решава съдбата на Южната земя.
— Паланс, чуй ме, умолявам те. — Молеше го тихо Балинор. — Толкова близки бяхме навремето. Бяхме повече от кръвни братя. Бяхме приятели, другари. Доверявахме се един на друг, обичахме се и винаги решавахме проблемите си благодарение на това, че се разбирахме взаимно. Не е възможно да си забравил всичко това. Чуй ме! Дори един крал трябва да се опитва да проявява разбиране към народа си, даже ако хората не са съгласни с начина, по който се решават нещата. И ти си на същото мнение, нали?
Паланс поклати замислено глава. Погледът му беше празен и отнесен, сякаш се опитваше да се пребори с мъглата, която му пречеше да мисли. За момент пролича някакво просветление, а Балинор беше твърдо решен да проникне до паметта, която беше заключена някъде дълбоко вътре.
— Стенмин те използва. Той е зъл човек. — Брат му изведнъж трепна, отстъпи крачка назад, сякаш не искаше да чува нищо повече. — Трябва да разбереш, Паланс. Не съм ти враг, не съм и враг на страната. Не съм отровил баща ни. Изобщо не съм наранявал Шърл. Само исках да помогна…
Той беше прекъснат от шумното отваряне на вратата на килията и острото поскърцване, след което се появи ъгловатото лице на лукавия Стенмин. Той се поклони хрисимо, влезе в килията, а злите му очи се приковаха върху Балинор.
— Стори ми се, че някой вика, кралю мой! — усмихна се бързо той. — Толкова дълго бяхте тук сам. Помислих си да не би нещо да ви се е случило…
За миг Паланс втренчи в него неразбиращ поглед, после поклати отрицателно глава и тръгна да излиза. В този момент Балинор се почуди дали да не скочи върху злия мистик и да го убие преди охраната да се намеси. Но се поколеба. Не беше сигурен, че това може да спаси брат му или да му помогне. И така възможността беше пропусната. Охраната влезе в килията, водейки със себе си двамата братя елфи, които, след като се огледаха подозрително, отидоха при приятеля си на другия край на малката килия. Изведнъж Балинор си спомни нещо, което Паланс му беше казал, когато, говореше за Шърл. Споменал беше за принц от малко кралство в Южната земя. Принц, който бил спасил девойката. Мениън Лий! Но как се беше озовал в Калахорн…? Охраната се канеше да си тръгва, а заедно с нея и безмълвният Паланс и злият му спътник, когато мършавата фигура се обърна и погледна още веднъж тримата пленника. На стиснатите му устни се появи бегла усмивка и кимна с леко наклонена на една страна глава.