Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
На тръстиковата рогозка върху каменния под беше поставена стомна с вода, с глинена паница до нея. Калам отметна мръсния чаршаф и се затътри към нея.
Сенките, изригнали от единия ъгъл на стаичката, привлякоха вниманието му, докато пълнеше паницата, тъй че не се изненада, щом видя Искарал Пъст, след като те се разсеяха.
Жрецът се беше изгърбил, поглеждаше нервно към вратата, после пристъпи ситнешком до него.
— По-добре сме вече, а?
— Нужно ли е да се шепне? — попита Калам.
Старецът трепна.
— Тихо! Жена ми!
— Тя спи ли?
Дребното личице на Искарал Пъст толкова приличаше на бок’арала, че убиецът се зачуди каква ли кръв тече в жилите му — „Не, не бъди глупав, Калам.“
— Да спи? — изломоти жрецът. — Че тя никога не спи! Не, тъпако, тя търси!
— Търси ли? Какво търси?
— Не „какво“. Кого. Мен търси, разбира се. — Зяпна Калам и очичките му лъснаха. — Но намерила ли ме е? Не! Не сме се виждали от месеци! Хе-хе! — Килна глава към него и прошепна доверително: — Идеален брак. Никога не съм бил по-щастлив. Трябва да го опиташ.
Калам си наля отново.
— Трябва да хапна…
Но Искарал Пъст беше изчезнал.
Калам се огледа озадачено.
По коридора отвън заситниха сандали, след миг през прага скочи старица с рошава коса, цялата покрита с паяжина. Далхонийка — нищо изненадващо. Огледа сърдито стаята.
— Къде е той? Тук беше, нали? Надушвам го! Кучият син е бил тук!
Калам сви рамене.
— Виж, гладен съм…
— Вкусна ли ти се струвам? — сопна се тя. И го огледа одобрително. — Ти си! — Затърси из стаичката, душеше по ъглите, наведе се и надникна в стомната. — Всяка стая знам, всяко скришно място — замърмори старицата и заклати глава. — И как не? Превърна ли се, съм навсякъде…
— Ти си соултейкън? А, паяците…
— Виж го ти, умничкият ми!
— Защо не се превърнеш пак? Ще можеш да потърсиш…
— Щото ако се превърна, мене ще ме търсят! О, не, Могора не е глупава, няма да падне дотам! Само гледай!
И изхвърча от стаята.
Калам въздъхна. С малко късмет, гостуването му при тези двамата щеше да е кратко.
Гласът на Искарал Пъст прошепна в ухото му:
— На косъм беше!
Горната челюст и скулата бяха разбити, парчетата, които бяха останали, се държаха само от ивиците жила и мускул. Ако Онрак беше имал нещо повече от съсухрена, мумифицирана бучка вместо око, щеше да е откъснато от костения ятаган на Тайст Лиосан.
Това, разбира се, не се беше отразило на гледката му, защото сетивата му съществуваха в призрачния огън на ритуала Телланн — невидимата аура, обкръжила изтерзаното му тяло, пареща със спомените за цялост и за жизненост. При все това отсичането на лявата му ръка бе предизвикало странно, гадно усещане, все едно че раната кървеше както в света на ритуалната призрачност, така и във физическия свят. Изтичане на сила, на усещане за самоличност, оставящо у воина Т’лан Имасс смътни и объркани мисли, тревожното чувство за ефимерна… слабост.
Стоеше неподвижен и гледаше как ближните му се подготвят за ритуала. Беше вече извън тях, неспособен да свърже духа си с техните. И от този дразнещ факт в ума на Онрак се оформяше някакво странно изместване на перспективата. Вече виждаше само физическия им облик — призрачните очертания ставаха невидими за погледа му.
„Сбръчкани тела. Гадни. Лишени от величие, от всичко, което някога е било благородно.“ Дългът и храбростта бяха качества на духа, а това бе всичко, което представляваха някога Т’лан Имасс, в продължение на стотици хиляди години. Лишени от избор обаче, добродетели като дълг и храброст се бяха превърнали в празни, нищо не значещи думи. Лишено от тленност, надвиснало отгоре като невидим меч, значението им беше безсмислено, каквото и да беше естеството на акта или дори мотивацията зад него. Зад който и да е акт.
Онрак беше убеден, че най-сетне вижда, щом прикове погледа си над доскорошните си събратя, онова, което виждаха всички, които не бяха Т’лан Имасс, щом погледнеха ужасяващите немрящи воини.
Мъртвило, отказващо да се разпадне на прах. Брутални спомени за праведност и непреклонност, за клетва, извисила се до безумие.
„По същия начин са гледали и мен. Може би все още ме виждат така. Трул Сенгар. Тези Тайст Лиосан. Така. Какво да изпитвам тогава? Какво би трябвало да изпитвам? И кога за последен път чувствата са имали каквото и да било значение?“
Трул Сенгар заговори до него.
— Да беше някой друг, щях смело да допусна, че си се умислил, Онрак. — Беше седнал на ниския зид, сандъкът с морантски муниции бе в краката му.