Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Порталът сякаш сам се разкъса и обкръжи групата в кръга. Навън от него плъзнаха спирални тунели, всеки от които сякаш отвеждаше във вечността. Бесен хаос покрай стените, мръсносиви пламъци в пространствата между тях. Онрак се пресегна да задържи залитащия Трул Сенгар. Кръвта се лееше от лявата му ръка, сякаш цялото тяло на Тайст Едур бе стиснато от някакъв невидим, но неумолим натиск.
Онрак се озърна… и видя Монок Очъм: стоеше сам, отметнал глава, ветровете развяваха обшитата със сребро кожа около непокритата му с шлем глава. За миг зърна зад гадателя на кости другите трима — Ибра Голам, Олар Шаин и Харан Ипал, преди да изчезнат в огнения тунел.
Спътниците на сенешала вече тичаха към своя проснат на земята водач — беше изпаднал в несвяст.
Доволен от това, че другите бяха разсеяни — поне за миг, — Онрак придърпа Трул, прегърна го с едната си ръка и изхриптя:
— Дръж се за мен. Трул Сенгар, дръж се за мен… но пусни лявата си ръка.
Пръстите се вкопчиха в дрипавото наметало на Онрак и го повлякоха назад. Т’лан Имасс стисна ръката на Трул. Кръвта изгаряше като киселина плътта му, макар тя отдавна да бе забравила болката. Онрак едва не изтръгна ръката си от тази внезапна, всичко надмогваща болка, но я стисна здраво и се надвеси на Тайст Едур. „Чуй! Аз, Онрак, нявгашният Логрос, отлъченият веч от Ритуала, заклевам се да служа на Трул Сенгар от Тайст Едур. Заклевам се да браня живота ти. Тази клетва е ненакърнима. Хайде, изведи ни оттук!“
Ръцете им бяха сплетени, впечатани една в друга от бавно стичащата се кръв. Онрак придърпа Трул, докато не застанаха с лице срещу един от извитите на спирала тунели. После се гмурнаха напред.
Онрак видя как шаманът се извъртя към тях. Но разстоянието беше твърде голямо, а ритуалът вече бе започнал да се разкъсва.
Тогава Монок Очъм се въплъти в облика си на соултейкън. Разми се — и след миг по стъпките им затича огромен изгърбен звяр.
Онрак се помъчи да откъсне ръката си от Трул, за да посегне за меча си, да спре соултейкъна и да подсигури бягството на Трул, но Едур се беше обърнал, видял беше и не искаше да го пусне. Задърпа още по-здраво и Онрак залитна.
Дългопръсти лапи затътнаха по земята — маймуната, в която се беше превърнал Монок Очъм, макар и мършава, беше огромна. Кожа на сиви и черни петна, туфи сребриста козина по широките рамене и около врата, сбръчкано лице с хлътнали очи, широко разтворената паст, в която лъщяха оголените кучешки зъби. Звярът нададе дълбок, стържещ ушите рев.
И Монок Очъм просто изчезна. Погълнат от изригналия хаос.
Онрак се препъна в нещо, рухна върху коравата земя и чакълът под него изстърга. Падна на колене. До него стоеше Трул Сенгар.
Падането ги беше откъснало един от друг и Тайст Едур се беше вторачил в лявата си ръка… на която бе останал само един тънък бял белег.
Над главите им грееше самотно слънце и Онрак разбра, че са се върнали в родния си свят.
Т’лан Имасс бавно се изправи.
— Трябва да се махнем оттук, Трул Сенгар. Моите братя ще ни преследват. Навярно е останал само Монок Очъм, но той ще е неумолим.
— Останал? Какво искаш да кажеш? Къде са се дянали другите?
Онрак го изгледа.
— Лиосан разбраха твърде късно. Обръщането на Телланн отне съзнанието на сенешала. Бяха напълно неподготвени. Ибра Голан, Олар Шаин и Харан Ипал влязоха в лабиринта на Куралд Тирлан.
— Влязоха? Защо?
Онрак сви рамене.
— Влязоха, Трул Сенгар, за да убият бога на Лиосан.
В дебелата сива пепел, обкръжаваща стръмните склонове на ямата, бяха останали само кости и парчета от броня от нявгашната армия. Невъзможно беше да се разбере дали армията е била с фронт навън, за да брани нещо като подземен вход, или навътре, за да предотврати нечие бягство.
Лостара Юил стоеше, нагазила до глезените в пепелта на пътеката. Гледаше как Перла пристъпва предпазливо между костите, пресяга се от време на време да измъкне някой предмет и да го огледа отблизо. Гърлото й беше пресъхнало, омразата й към Имперския лабиринт се усилваше с всеки миг.
— Гледката тук е непроменлива — бе отбелязал Перла, — и в същото време никога не е същата. И преди съм минавал по тази пътека — точно по тази. Но тогава нямаше никакви руини. И никаква купчина кости, нито дупка в земята.
Нито ветрове, които да разместят пепелта.
Но костите и други по-големи предмети имаха свойството след време да се показват на повърхността. Това поне беше в сила сред пясъците. Защо да е по-различно с пепелта? Все пак някои от тези руини изглеждаха внушителни. Широки пространства, покрити с каменни плочи, гладки и непропукани, незасипани с прах дори. Високи наклонени кули, като изгнили чудовищни зъби. Мост, извисил се в дъга над нищо — камъните му бяха наредени толкова прецизно, че и върхът на нож не можеше да се хлъзне между тях.