Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Ще дойде, за да те вземе — прошепна магът. Изведнъж се обърна към Корд. — Трябва да се махаме оттук. Веднага! Още по-добре да…
— Да, разкарайте се оттук колкото може по-скоро — изръмжа Калам. — Чуйте… императрицата е изпратила новата си адюнкта, с армия… ще има битка, в Рараку. Адюнктата няма почти нищо друго освен новобранци. Ротата ви няма да й дойде зле, колкото и да е разбита…
— Тръгват от Ейрън?
Калам кимна.
— И сигурно вече са тръгнали. С което ви остава около месец… да останете живи и без неприятности…
— Ще се оправим — процеди Корд.
Калам погледна Синн.
— Пази се, момиче.
— Добре. Ще ми липсваш, Калам.
Убиецът заговори на Корд:
— Оставете ми запаси. Ще отдъхна тук още малко. За да не се срещнем отново, ще поема право на юг оттук, ще заобиколя северния край на Вихъра… за известно време. После ще се опитам да го премина и ще навляза в самата Рараку.
— Дано късметът на Богинята те следва — отвърна Корд и махна с ръка. — Всички: тръгваме. — При стъпалата сержантът погледна Калам през рамо. — Онзи демон… спипал ли е капитана и лейтенанта според теб?
— Не. Каза, че не е могъл.
— Той ти е говорил?
— Да, в ума. Но разговорът беше кратък.
Корд се ухили.
— Нещо ми подсказва, че с теб всички са кратки.
След миг Калам остана сам, все още разтърсван от вълни неудържим трепет. За щастие войниците бяха оставили две факли. „Лошо — помисли си той, — че демонът азалан изчезна. Наистина много лошо.“
Привечер Калам излезе на повърхността от тясната цепнатина в скалата срещу пропастта, тайния изход на някогашния манастир. Разчетът на времето не беше никак приятен. Демонът може вече да се беше освободил — с каквато и форма да го беше дарила съдбата. Предстоящата нощ не обещаваше да е спокойна.
Следите от измъкналата се рота се виждаха ясно по прашната земя пред пукнатината и Калам забеляза, че войниците са се отправили на юг. Бяха го изпреварили с четири-пет часа. Доволен, той метна торбата си на рамо и пое на запад.
Диви бок’арала го придружаваха известно време, дращеха по скалите и издаваха странните си скръбни звуци в усилващия се мрак. В небето се появиха звезди, през мътната пелена от прах, затъмнила обичайното сребристо сияние на пустинята до нещо, наподобяващо по-скоро опушено желязо. Калам вървеше бавно, като избягваше стръмнините, където можеше да се открои на фона на небето.
Чу някакъв далечен писък от север и замръзна. Енкар’ал. Рядкост, но съвсем земна. „Освен ако проклетата твар не кацне да пие от кървавата вода.“ Бок’арала се бяха пръснали при писъка и вече не се виждаха никакви. Не можеше да долови никакъв вятър, но знаеше, че в нощи като тази звукът се разнася далече и още по-лошо — огромните крилати влечуги можеха да засекат движение от високо… и той можеше да се окаже добра вечеря.
Изруга наум и тръгна на юг, където се издигаше плътната стена на Вихъра — на четири хиляди крачки. Стегна каишките на торбата и опипа за ножовете си. Въздействието на мехлема заглъхваше и пулсиращата болка започваше да се надига. Беше си навлякъл ръкавици без пръсти, метални отгоре — с риск изгорялото да забере, — но дори и те не смалиха много разкъсващата болка, щом стисна дръжките и измъкна оръжията.
Заслиза по склона толкова бързо, колкото можеше. След стотина удара на сърцето се добра до пъпчивото дъно на низината на Рараку. Пред него приглушено ревеше Вихърът, засмукваше към себе си потоци хладен въздух. Калам прикова очи в мътната му стена и затича.
Петстотин крачки. Каишките на торбата се заплитаха в телабата на раменете му, търкаха се в леката плетена ризница отдолу. Провизиите му го забавяха, ала знаеше, че без тях ще е все едно умрял тук, в Рараку. Дъхът му взе да става все по-хриплив.
Хиляда крачки. Мехурите по дланите му се бяха спукали, мокреха вътрешността на ръкавиците и дръжките на двата дълги ножа станаха хлъзгави. Вече вдишваше дълбоко студения въздух.
Оставаха му две хиляди крачки, доколкото можеше да прецени. Ревът беше свиреп и зад гърба му плющяха пелени от пясък. Усещаше във въздуха гнева на богинята. Още хиляда и петстотин крачки…
Внезапно затишие — все едно че беше нахлул в пещера, — а след това се въртеше във въздуха, съдържанието на торбата му се изсипваше от разкъсаните й останки на гърба му. Ушите му се изпълниха с ехото от звук — разтърсващ костите сблъсък — звук, който изобщо не беше чул. След това се удари в земята и ножовете излетяха от ръцете му. Гърбът и раменете му бяха подгизнали, плувнали в топла кръв, ризницата му беше станала на дрипи от ноктите на енкар’ала.