Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Спря за миг да погледне спускането на камъка и започна да размотава отново.
Най-сетне камъкът опря във фигурата — ако се съдеше по внезапното огъване на въжето, щом течението повлече отпуснатия му край. Калам отново надникна долу.
— Дъх на Гуглата!
Камъкът лежеше върху гърдите на фигурата… и от разстоянието изглеждаше като камъче.
Бронираната фигура беше огромна, поне три човешки боя. Капитанът и лейтенантът се бяха подвели с мащабите. И най-вероятно — фатално.
Той примижа надолу, удивен от странното сияние, после стисна въжето да издърпа камъка…
А от дълбокото дъно една огромна ръка го стисна… и дръпна.
Калам извика и пропадна в потока. Пльосна в ледената вода и посегна нагоре с надеждата да се хване за копията.
Последва още едно свирепо дръпване и копията се прекършиха с оглушително пращене.
Убиецът все още се държеше за въжето. Течението го повлече. Той усети, че го дърпат надолу.
Тялото му изтръпна от студа, ушите му изпукаха.
След това го придърпаха две огромни оковани ръце — все по-близо, лице в лице с широката решетка на шлема на съществото. И видя сред вихрещия се мрак под тази решетка изгнило, зверско лице, остатъците от плът се полюшваха като дрипи от течението. Зъби без устни…
И съществото проговори в ума на Калам:
„Другите двама ми се измъкнаха… Но теб ще те имам. Толкова съм гладен…“
„Гладен ли? — отвърна Калам. — Я хапни това.“
И заби двата си дълги ножа в гърдите на съществото.
Оглушителен рев и двата юмрука оттласнаха Калам — по-силно и по-бързо, отколкото можеше да допусне. Двата ножа се огънаха — за малко да се измъкнат от ръцете му, но той успя да ги задържи. Течението не успя да го повлече — толкова силен бе тласъкът — и той изхвърча от шахтата сред гейзер от кипнала вода. Ръбът закачи единия му крак и насмалко да му смъкне ботуша. Калам се натресе в ниския таван, после рухна на пода.
Изпълзя по-далече от дупката и се просна неподвижен и изтръпнал.
Чу стъпки, после Корд дотича и спря до него. Стискаше меч в едната си ръка, в другата пращеше факла.
— Какъв беше този шум? Какво стана? Къде са проклетите копия…
Калам се надигна и погледна през ръба.
Кипналият порой беше станал тъмночервен от кръв.
— Спрете — изпъшка убиецът.
— Какво да спрем? Виж водата! Какво да спрем?
— Спрете… да вадите… вода от тоя кладенец…
Много време мина, преди да престане да трепери, после тръпките се смениха с болки по цялото му тяло от удара в каменния таван. Корд доведе още хора от ротата, с одеяла и още факли.
Доста трудно се оказа да измъкнат ножовете от ръцете на Калам. И тогава видяха, че дръжките по някакъв начин са обгорили дланите и пръстите му.
— Студът — измърмори Иброн. — Изгаряне от студ. Как викаш, че изглеждало онова?
Калам, свит в одеялата, вдигна глава.
— Като нещо, което трябва отдавна да е мъртво. Кажи ми, какво знаеш за Б’ридис — тази крепост?
— Сигурно по-малко от тебе — отвърна Иброн. — Роден съм в Каракаранг. Била е манастир, нали?
— Да. Един от най-древните култове, отдавна изчезнал. — Отдельонният лечител коленичи до него и започна да разтрива ръцете му с мехлем, успокояващ болките. Калам отпусна глава на стената и въздъхна. — Чувал ли си за Безименните?
— Казах Каракаранг, нали? — изсумтя Иброн. — Култът на Танно твърди, че е пряк наследник на култа на Безименните. Според Бродниците на духа техните сили, или песен, и разните други неща са произлезли от образците, наложени от Безименните в техните ритуали — тези образци уж са кръстосали целия субконтинент и силата им си остава и до ден-днешен. Да не би да намекваш, че този манастир е принадлежал на Безименните? Да, точно това имаш предвид. Но те не са били демони, нали?
— Но са имали навика да ги оковават. Онзи в езерото сигурно е останал недоволен от последната си среща, но не толкова недоволен, колкото би си помислил човек.
Иброн се намръщи, след това пребледня.
— Кръвта… ако някой пие вода, омърсена с онова…
Калам кимна.
— Демонът взима душата му… и прави замяната. Свобода.
— Не само хора при това! — изсъска Иброн. — Животни, птици… насекоми! Всичко!
— Не, мисля, че трябва да е голямо — по-голямо от птица или насекомо. А когато се освободи…