Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Спри! Моля те, Онрак, спри! Трябва да помисля, трябва да… — Трул изведнъж се изправи, махна пренебрежително към Т’лан Имасс и се отдалечи.
— Май ще трябва отново да се затворя в себе си — промълви Онрак.
В центъра на кръга вече бяха поставили неголямо парче от тухления зид; гадателят на кости го беше надраскал с резки и жлебове и Онрак разбра, че Монок Очъм вече е различил пътищата на двете слънца и многобройните луни, въртящи се в небесата.
Играта на цветове над този странен пейзаж бе непрестанна, мрачни кървавочервени оттенъци, надмогвани понякога от тъмносини, които окъпваха всичко в хладна, почти металическа лъскавина. В момента властваше зловещият тон на пурпура, като отразен от небето пожар. Но въздухът си оставаше натежал от влага и вечно унил.
Свят, изпълнен със сенки. Хрътките, които Онрак неволно беше освободил от каменните им затвори, бяха хвърлили орди от сенки. Той се зачуди къде ли са отишли. Беше съвсем сигурен, че вече ги няма в това селение, в този свят, наречен Новородения.
Сянка и дух, отново съюзени… зверовете бяха притежавали нещо… необикновено. Сякаш всеки от тях бе оформен от две отделни сили, два аспекта, оковани един към друг. Онрак ги бе пуснал на воля, но от друга страна — навярно не ги беше освободил. „Сянката от Мрака. Хвърленото… от онова, което го е хвърлило.“ Воинът наведе очи, за да огледа собствените си сенки. Имаше ли напрежение между него и тях? Ясно беше, че връзка има. Но той беше господарят, а те — неговите роби.
Или поне така изглеждаше… „Моите мълчаливи събратя. Вие предхождате. Вие следвате. Пълзите покрай мен. Криете се под мен. Вашият свят добива форма от моите кости и плът. Но ширината и дължината ви принадлежат на Светлината. Вие сте мостът между световете, но мост непристъпен.“ Значи — нищо съществено. Само възприятие.
— Онрак, ти си искрен с нас.
Той вдигна очи. Монок Очъм стоеше пред него.
— Да, гадателю на кости. Искрен съм с вас. Съмняваш ли се в мен?
— Искам да узная мислите ти.
— Те са… несъществени.
Монок Очъм килна глава.
— Все пак.
Онрак помълча дълго.
— Гадателю на кости. Оставам обвързан с вашия път.
— Но си откъснат.
— Отстъпниците трябва да се намерят. Те са нашите… сенки. Сега стоя между вас и тях, така че мога да ви водя. Знам къде да търся, познавам следите, които да търся. Унищожете ме и ще изгубите предимство в своя лов.
— Пазариш се за… продължаване?
— Да.
— Кажи ни тогава пътя, по който са поели ренегатите.
— Ще го кажа… когато трябва.
— Сега.
— Не.
Монок Очъм го изгледа продължително, после се обърна и се върна при кръга.
В него вече властваше Телланн. От калта бяха изригнали дивите цветя на тундрата, лишей и мъх. Черни мухи жужаха ниско над тях. На десетина крачки от другата страна стояха четиримата Тайст Лиосан, емайлът на броните им блестеше на странната пурпурна светлина.
Трул Сенгар, на петнадесетина крачки от Онрак, гледаше всичко това присвит и умислен.
Монок Очъм пристъпи към сенешала.
— Ние сме готови, Лиосан.
Джоруд кимна.
— Тогава ще започна молитвите си, Немрящи жрецо. И ще докажа, че нашият Господар, Озрик, съвсем не е изгубен за нас. Ще познаете силата му.
Гадателят на кости не отвърна.
— А аз кога ще започна да ръся кръв? — попита от мястото си Трул. — Кой от вас ще има удоволствието да ме рани?
— Изборът е твой — отвърна Монок Очъм.
— Добре. Избирам Онрак — той е единственият тук, комуто съм готов да се доверя. Моля да ме извинят онези, които биха го приели като обида.
— Този дълг трябва да е мой — заяви сенешал Джоруд. — Кръвта е в сърцевината на силата на Озрик…
Единствен Онрак забеляза лекото стъписване на шамана при тези думи и му кимна. На много въпроси бяха отговорили те.
— … а ще трябва да пролея и от своята — продължи Джоруд.
Но Трул Сенгар поклати глава.
— Не. Онрак — или никой. — При което показа глинените топки в шепите си.
Джоруд изсумтя презрително, а Иниас изръмжа:
— Разреши ми да го убия, сенешале. Така ще ти осигуря изобилие от едурска кръв.
— Направи го, и ти гарантирам същото изобилие — отвърна Трул. — По отношение на лиосанската кръв. Шамане, тези муниции познати ли са ти?
— Малазанците ги наричат „проклетии“ — отвърна Ибра Голан, главатарят на клана. — Както сме се струпали, и една ще стигне.
Трул се ухили на воина Т’лан Имасс.
— Даже тая кожа от денрабъ на раменете ти няма да помогне много, нали?
— Така си е — отвърна Ибра Голан. — Бронята може да не е съвсем неефективна, но и предимствата й неизменно се оказват в недостиг.