Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Монок Очъм се обърна към сенешала:
— Приеми условието. Започни молитвите си, Лиосан.
— Не ти ще изричаш такива заповеди — изръмжа Джоруд и погледна с яд Трул. — А ти, Едур, имаш много да се учиш. Ще отворим този портал и ще дойде разплатата!
Трул Сенгар сви рамене.
— Твоя работа.
Сенешалът намести оцапаното си с кръв наметало и закрачи към центъра на кръга. После се смъкна на колене, отпусна брадичка на гърдите си и затвори лъскавите си сребристи очи.
Бръмчащите черни мухи закръжиха на облак около него.
Каквато и връзка да съществуваше между Джоруд и неговия бог, оказа се и силна, и бърза. Тук-там по обиколката на кръга заизригваха златни пламъци. Другите трима Тайст Лиосан се върнаха в бивака си и започнаха да се стягат за път.
Монок Очъм влезе в кръга, последван от двамата си съплеменници, Харан Ипал и Олар Шаин. Главатарят им се обърна към Онрак:
— Пази добре приятеля си, ако държиш да оцелее. Само до тази грижа се ограничи, Онрак. Каквото и да се случи да видиш.
— Да — отвърна Онрак. В много съществени неща не се налагаше да свързва душата си с душата на своите събратя, за да разбере мисълта им. Пристъпи към Трул Сенгар. — Последвай ме. Вече трябва да влезем в кръга.
Тайст Едур се намръщи и кимна.
— Вземи сандъка с мунициите. Ръцете ми са пълни.
Беше заковал дръжки на сандъка. Онрак го вдигна и поведе приятеля си в кръга.
Тримата Лиосан бяха привършили с развалянето на бивака и вече оседлаваха конете си.
Пламъците все така примигваха и гаснеха по окръжността, не толкова големи, че да представляват заплаха. Но Онрак вече усещаше приближаването на бога на Лиосан. Или поне най-външните пластове на маската му. Предпазливо, недоверчиво — не към сенешала, разбира се — но за да подейства заклинанието, скритият дух трябваше да се доближи до самата граница на този свят.
И щом Джоруд принесеше в жертва собствената си кръв, мостът на сила между него и неговия бог щеше да е завършен.
Другите трима Лиосан се приближиха с четирите коня.
Онрак извади изпод гнилите кожи малък обсидианов нож с форма на полумесец, наточен само от вътрешната страна, и го подаде на Трул.
— Подам ли ти знак, Трул Сенгар, порежи се. Няколко капки ще стигнат.
Тайст Едур се намръщи.
— Мислех, че ти ще…
— Не искам да се отвличам, когато стане прехвърлянето.
— Да се отвличаш?
— Не говори повече. Оправяй се сам.
Още по-намръщен, Трул се наведе и прибра двете проклетии в сандъка, затвори го, метна го на рамо, изправи се и взе каменния нож.
Пламъците вече се усилваха в непрекъсната линия около очертания кръг. Беше Куралд Тирлан, но асцендентът, който го оформяше, си оставаше невидим. Онрак се зачуди какво ли е естеството му. Ако можеше да се съди по тези Лиосан, подхранваше се от чистота, доколкото това изобщо беше възможно. Непримиримост. Простота.
Простотата на кръвта. Подробност, нашепваща за древност, за изначален произход. Дух значи, пред когото някога са се прекланяли шепа диваци. Някога бяха съществували много такива същности, породени от примитивното придаване на смисъл на обект, значения, оформени от символи и предзнаменования, драскулки по повърхността на скали и в дълбините на пещери.
Изобилие… но бяха загивали племена, бяха заличавани, поглъщани бяха от по-могъщите си съседи. Тайният език на драскулките, пещерите с изрисуваните образи, които бяха оживявали под тътена на барабани — онези презагадъчни катедрали на тътена… всички изгубени, забравени. И с това се бяха заличили тайни, с тях и самите духове бяха изчезнали, потънали в забрава.
Това, че нещо се беше съхранило, не беше изненада за Онрак. Дори това, че бе узурпирало вярата на едно ново племе, не го изненадваше. Новото за воина, надигащо се като буца в раздраното му гърло, беше усещането за… патос.
„В името на чистотата почита Лиосан своя бог. В името на… носталгията богът почита онова, което никога не ще се върне.“
Проливането на кръв бе най-гибелната от всички игри.
„Скоро ще се види.“
От гърлото на сенешала изригна хриплив вик и пламъците отвсякъде се надигнаха се и сляха в стена, кипнаха с необуздана мощ. Джоруд беше разтворил лявата си длан. Вътре в кръга се надигна вихрен вятър, натежал от миризмите на топящи се зимни снегове — на ранна северна пролет. Онрак се обърна към Трул:
— Сега.
Тайст Едур посече с обсидиановия нож ръба на лявата си длан и зяпна невярващо прореза — плътта се беше разтворила чисто, и ужасно дълбоко.
Миг след това кръвта се появи, бликна навън, червени корени потекоха и се сляха по сивата кожа на ръката му.