Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Задълго беше останал самотен енкар’алът — никаква диря дори не бе могъл да открие наоколо от своите ближни. Макар и да не беше усетил потока на времето, бяха изтекли десетилетия от последната среща с неговия вид. Всъщност той беше обречен — при нормална продължителност на живота — никога повече да не се съеши. С неговата смърт изчезването на енкар’ал на изток от Джаг Одан щеше да е пълно и окончателно.
Но ето че душата му кипна в едно чуждо, вледенено тяло — без криле, без туптящи сърца, без миризмата на плячка, която да го привлече надолу от пустинния нощен въздух. Нещо го задържа долу и затворът се оказа бърза пътека към безразсъдната лудост.
Далече горе крепостта си оставаше безмълвна и тъмна.
Гняв и ужас. Останали безответни, единствено с обещанието за вечност.
Или така поне щяха да останат.
Стига Тронът на Зверовете да беше останал незает.
Стига възкръсналите богове-вълци да не бяха изпитали спешна нужда от свой… поборник.
Тяхното присъствие се просмука в душата на съществото, утеши я с видения за свят, в който в мътните небеса се рееха енкар’ал, в който мъжкарите тракаха челюсти в свирепия зной на размножителния сезон, а женските кръжаха високо над тях. Видения, носещи покой за окованата душа — макар с покоя да идеше дълбока скръб, защото тялото, което я обгръщаше сега, беше… грешно.
И значи — беше време за служене. Наградата — да се събере отново с ближните си сред небесата на друг свят.
Зверовете не бяха чужди на надеждата. Нито безразлични към такива неща като възнаграждение.
А и този техен поборник щеше да вкуси кръв… при това скоро.
Засега обаче оставаше цяло кълбо от магии за разплитане…
Крайници, вкочанени като в смърт. Ала сърцето продължаваше да тупти.
Някаква сянка се плъзна над лицето на Калам и го пробуди. Той отвори очи.
Над него беше надвиснало сбръчкано старческо лице, замъглено през вълните зной. Далхониец, плешив, с клепнали уши, намръщен.
— Търсих те! — изсъска му на малазански. — Къде беше? Какво ми се излежаваш тук? Не знаеш ли, че е горещо?
Калам отново затвори очи.
— Търсил си ме? — Поклати глава. — Никой не ме търси. — Отново насила отвори очи, въпреки ослепителния блясък, изригнал от земята около двамата. — Е, вече не, исках да кажа…
— Идиот. Отровен от жегата тъпак. Тъп… но може би трябваше да ти изпея нещо утешително в ушенцето, да те окуража едва ли не? Дали ще го заблуди това? Възможно. Промяна в тактиката, да. Ти! Ти ли уби тоя енкар’ал? Впечатлително! Възхитително! Обаче вони. Нищо по-лошо от гниещ енкар’ал, обаче и ти си вмирисан. Късмет, че пикливият ти приятел ме намери и ме доведе тук. О, той и енкар’ала е белязал — каква воня! Кожата цвърчи! Все едно, той ще те пренесе. О, да, в призрачната ми обител…
— Кой, в името на Гуглата, си ти? — изпъшка Калам и се помъчи да се надигне. Парализата беше изчезнала, но изтеклата кръв се беше спекла, раните пареха като въглени и усещаше всяка кост по тялото си крехка и чуплива.
— Аз? Не знаеш кой съм аз? Не можеш да надушиш знаменитостта, която се излъчва от мен? Знаменитност? Трябва да има такава дума. Използвах я! Когато започваш да ставаш знаменит. Разбира се. Най-преданият слуга на Сянка! Върховният архижрец Искарал Пъст! Бог за бок’арала, проклятие за паяците, Майсторът-заблудител за всички соултейкън и д’айвърс на света! А сега — твоят спасител! При условие, че имаш нещо за мен естествено, нещо, което да си ми донесъл. Костена свирчица? Кесийка може би? Дадена ти в някое сенчесто селение от някой още по-сенчест бог? Торбичка, глупако, пълна с тъмни диамантчета?
— А, значи ти си това? — Калам простена. — Боговете да са ни на помощ. Да, нося ги диамантите… — Помъчи се да се надигне, посегна към кесийката под колана си… и за миг зърна демона азалан, разлят сред маранята зад жреца, преди забравата отново да го връхлети.
Събуди се върху каменна платформа, подозрително наподобяваща олтар. От издатините по каменните стени примигваха маслени светилници. Стаята беше малка, въздухът миришеше на вкиснато.
Бяха го натрили с целебни мехлеми — сигурно и магия беше приложена — и се чувстваше освежен, въпреки че ставите му си оставаха сковани, все едно че дълго не ги е раздвижвал. Бяха смъкнали дрехите му и беше загърнат с чаршаф, втвърден от мръсотия. Гърлото му беше пресъхнало от жажда.
Убиецът се надигна бавно, огледа пурпурните белези от ноктите на енкар’ала и едва не подскочи от звука на припкащите крачета по пода — бок’арал, който му хвърли нелепо гузен поглед през рамо миг преди да изхвърчи през зейналата врата.