Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Удар като на подигравка — съществото можеше просто да му откъсне главата.
И ето че в черепа му нахлу познат глас:
„Да, можех да те убия веднага, но така ми харесва повече. Бягай, смъртни, бягай към оная спасителна пясъчна стена.“
— Аз те освободих — изръмжа Калам и изплю кръв и пясък. — Това ли е благодарността ти?
„Ти ми причини болка. Недопустимо. Не аз трябва да изпитвам болка. Аз само я причинявам.“
— Добре — процеди убиецът, докато бавно се надигаше на четири крака. — Радвам се да разбера, в тези мои последни мигове, че с такова отношение няма да оцелееш дълго в този нов свят. Ще те чакам от другата страна на Портата на Гуглата, демоне.
Около него изщракаха огромни нокти, острите им върхове се забиха през ризницата — един под гърба му, други три — в корема — и го вдигнаха нагоре.
И той отново полетя във въздуха. Този път рухна от височина поне три пъти колкото ръста си и умът му се изпълни с чернота.
Съзнанието му се върна и Калам разбра, че лежи на мокро — в собствената си кръв. Звездите кръжаха побеснели в небето. Не можеше да помръдне. Барабанен тътен ехтеше в тила му, пълзеше нагоре от гръбнака.
„А, пак се събуди. Добре. Ще продължим ли играта?“
— Твоя работа, демоне. Уви, не ставам вече за играчка. Счупил си ми гръбнака.
„Грешката беше твоя. Падна на главата си, смъртни.“
— Моите извинения. — Беше изтръпнал, но изтръпването заглъхваше — вече усещаше щипането, плъзнало по крайниците му. — Слез и си довърши играта, демоне.
Усети как земята се разтърси, щом енкар’алът кацна някъде вляво от него. Чу тежките, тътнещи стъпки на приближаващото се същество.
„Кажи ми името си, смъртни. Това е първото, което искам: да знам името на първата си жертва след толкова хиляди години.“
— Калам Мекхар.
„И що за същество си ти? Приличаш на Имасс…“
— А, значи си бил затворен преди Безименните.
„Нищо не знам за Безименни, Калам Мекхар.“
Той вече усещаше огромния, надвиснал над него енкар’ал, макар да беше затворил очи. Облъхна го хищният дъх и разбра, че челюстите на влечугото са зейнали широко.
Светкавично се превъртя и заби юмрука си в гърлото на съществото.
Пусна шепата напоен с кръв пясък, камъчета.
И заби камата в другата си ръка дълбоко между гръдните кости.
Огромната глава се изви назад, а убиецът се превъртя и се изправи. Краката му омекнаха безчувствени и той отново рухна на земята — но в краткия миг видя един от дългите си ножове, забит в песъчливата земя на петнайсетина крачки.
Енкар’алът се тресеше задавен, дращеше с нокти по съсухрената земя в яростна паника.
Калам се повлече по напуканата земя. Към дългия нож. „Змийският нож, мисля. Съвсем подходящо.“
Земята се разтърси. Съществото бе скочило точно зад него, там където бе лежал допреди малко. Кръв се стичаше от студените му очи, светнали за миг в пробуждането си — преди паниката да ги замъгли отново. Кръв и зърнеста пяна изригна от зейналите му челюсти.
Калам продължи да се влачи напред.
Накрая ножът се озова в дясната му ръка, Калам бавно се извъртя и запълзя обратно.
— Стар приятел… идва да ти каже здрасти.
Енкар’алът се надигна и се стовари тежко на една страна, костите на едното му крило изпращяха. Замята опашка, зарита, ноктите се затваряха и отваряха с гърч, главата се блъскаше в земята.
— Запомни името ми, демоне — продължи Калам, докато пълзеше към главата на звяра. Успя да коленичи и вдигна ножа с две ръце. Върхът се заби в гърчещия се врат, после пак и пак, ритмично. — Калам Мекхар… този, който те порази в гърлото. — Отново заби ножа през дебелата, здрава като камък кожа и кръвта швирна от разпрания гръклян.
Калам залитна назад миг преди да го опръска смъртоносният фонтан, падна и запълзя назад.
Взря се в кръжащите звезди… и мракът го погълна.
В древната крепост, била преди време манастир за Безименните, но стара още тогава — създателите й отдавна бяха забравени, — цареше пълен мрак. На най-долното й ниво имаше самотна камера, чийто под се издаваше над буйно течаща подземна река.
В ледените й дълбини, прикован за скалата с древна магия, лежеше огромен, облечен в метална броня воин. Теломен Тоблакай, чистокръвен, изпитал върху себе си демоничното обладаване, обладаване, погълнало целия му усет за същина и самоличност — благородният воин беше престанал да съществува преди много, много време.
Но ето че сега тялото се загърчи в магическите си вериги. Демонът си беше отишъл, избягал беше с избликналата кръв — кръвта, която не трябваше изобщо да съществува, след като съществото бе толкова изгнило, ала все пак бе съществувала и реката я беше отмила на свобода. Надалече, към една водна яма, където огромен енкар’ал — звяр в разцвета на силите си — се беше навел да пие.